— Сделката има две части — обясни Кеведо на капитана. — Съгласно първата ще го придружите по някакви негови дела — той посочи дребния мъж, който запазваше равнодушен вид под нашите изпитателни погледи… — За втората част можете да вербувате необходимите ви хора.
— Необходимите хора вземат предплата.
— Господ ще даде.
— Откога забърквате Господ в тия сделки, дон Франсиско?
— Имате право. Тъй или иначе, с него или без него, точно злато няма да липсва в този случай.
Беше снижил гласа си, не зная дали заради споменаването на Господа или на златото. Изминалите две дълги години от нашето премеждие с Инквизицията, когато дон Франсиско де Кеведо, пришпорвайки силно коня си, спаси живота ми в разгара на религиозното правораздаване, бяха издълбали още няколко бръчки на челото му. Имаше уморен вид дори когато надигаше неизбежната кана вино, този път бяло, отлежало, от Фуенте дел Маестре. Слънчевият лъч от прозореца осветяваше златистата ръкохватка на шпагата му, моята ръка, облегната на масата и профила на капитан Алатристе срещу светлината. Странноприемницата на Енрике Бесера, прочута с агнешкото с мед и с яхнията от свински бузи, се намираше близо до публичния дом „Компас де ла Лагуна“, до портата на Аренал10. От горния й кат зад стените и спалното бельо, които проститутките простираха на верандата, за да се суши на слънцето, можеха да се видят мачтите и флаговете на галерите, пуснали котва от другата страна на реката, на брега на Триана11.
— Виждате ли, капитане — рече поетът. — Пак се случва така, че не ни остава друго, освен да се бием… Макар че този път аз няма да съм с вас.
Сега се усмихваше приятелски и успокоително, с онази особена обич, която винаги беше хранил към нас.
— Всеки човек — измърмори Алатристе, — си има сянка.
Беше облечен в кафяво, с кадифена горна дреха, пелерина без украшения, платнени широки панталони до коляното и „по гамаши“, казано по войнишки. Последните му ботуши, чиито подметки бяха целите в дупки, бяха останали на борда на „Левантина“. Беше ги разменил с един помощник-надзирател за малко сух хайвер от змиорка, варена бакла и мях вино, с които да изкараме пътуването нагоре по реката. Поради тази причина, една измежду няколкото други, моят господар не изглеждаше да съжалява особено, че първото, което му се случваше, едва-що стъпил на испанска земя, беше предложение да се върне към стария си занаят. Може би и защото поръчката идваше от приятел или защото приятелят казваше, че предава поръчката от по-високо, и най-вече, така предполагам, защото в кесията, с която се връщахме от Фландрия, при разклащане не подрънкваше нищо. От време на време капитанът ме поглеждаше замислен, питайки се къде точно може да ме постави в цялата тая работа, предвид моите шестнадесет години, които бях навършил по онова време, както и уменията, на които той сам ме беше научил. Аз естествено не носех препасана шпага, само моята добра „кама на милосърдието“ висеше в пояса отзад на кръста ми. Ала вече бях участвал в походи като носач, бях врял и кипял във войната, бях хитър, бърз, смел и способен да подавам подходящите принадлежности, в случай че нещо се объркаше. Предполагам, че дилемата за Алатристе беше дали да ме включи, или да ме остави настрана от предстоящото дело, макар че така, както стояха нещата, решението не беше само в неговите ръце. За добро или за лошо, както той самият току-що беше казал, всеки човек си има сянка. Колкото до дон Франсиско, от начина, по който ме наблюдаваше, с възхищение към избуялата ми младост и мъха по горната устна и страните ми, предусетих, че мислеше същото: бях във възрастта, в която едно момче е толкова способно да размахва шпага, колкото и да получава удари от нея.
— Иниго също — отбеляза поетът.
Познавах достатъчно добре господаря си и се бях научил да мълча. Така сторих и сега, като загледах съсредоточено, подобно на него, каната с вино (и в това отношение бях пораснал), която се намираше срещу мен на масата. Казаното от дон Франсиско не беше въпрос, а размишление върху нещо, което изглеждаше очевидно, и Алатристе кимна примирено и лениво. А аз почувствах прилив на светла и поривиста радост, която прикрих, приближавайки каната до устните си. Виното имаше вкус на слава и на зрялост. Вкус на приключение.
— Тогава да пием за Иниго — рече Кеведо.
Пихме и ковчежникът Олмедийя, онзи дребен и блед господин с траурно изражение, ни отвърна от масата си, без да докосва каната, само кимна сухо с глава. Що се отнася до капитан Алатристе, дон Франсиско и мен, това не беше първият ни тост за деня, след срещата, която събра трима ни в обща прегръдка на моста на лодките, свързващ Триана с Аренал, едва-що слезли от борда на „Левантина“. Бяхме преминали по продължението на брега, тръгвайки от пристанище „Санта Мария“, минавайки покрай Рота, после бяхме заплавали по песъчливо-каменистата плитчина на Санлукар към Севиля, отначало сред големите борове, израснали на песъчливата почва, а сетне сред горичките, зеленчуковите и овощни градини, които гъсто опасваха бреговете нагоре по прочутото русло на онази, която арабите наричаха Уад ел Кевир, или иначе казано — голямата река. В контраст с пейзажа, от онова пътуване аз си спомням най-вече свирката на надзирателя, отмерваща ритъма на гребане на каторжниците, миризмата на нечистотия и пот, запъхтяното им дишане и дрънкането на веригите им, докато веслата потъваха и изникваха от водата с ритмична точност и тласкаха галерата срещу течението. Надзирателят, помощник-надзирателят и съдебният пристав се разхождаха по преходния мостик и следяха зорко подопечните си. От време на време бичът изплющяваше по голия гръб на някой муден гребец, за да вплете още един ред в покрилата го плетеница от белези и рани. Мъчително бе да се гледат гребците. Бяха сто и двадесет мъже, разпределени на двадесет и четири пейки, петима зад всяко гребло, с бръснати глави и брадясали лица. Торсовете им проблясваха от пот, докато се надигаха и после отново се отпускаха назад, за да тикат дългите дървени весла на двата борда. Измежду робите имаше покръстени мюсюлмани, стари турски пирати и вероотстъпници, но също така и християни, които гребяха като каторжници, в изпълнение на решението на съда, само защото не бяха имали достатъчно злато, за да купят снизходителността на съдиите.
10
Аренал (исп.) — квартал на Севиля край река Гуадалкивир, формиращ същинския център на града, заедно с още няколко квартала; буквалният превод е песъчлива почва. — Б.пр.
11
Триана — квартал на левия бряг на река Гуадалкивир, намиращ се извън стените на града. — Б.пр.