Дойде сервитьорът и остави на масата кошничка с топли хлебчета чабата и каничка зехтин, после взе поръчките им. За начало си взеха калмари с червен сос и манатарки. За предястие Сам избра паста с миди, раци и сос песто, а Реми — равиоли със скариди и раци в бял сос с босилек.
— Какво искаш да кажеш? Подводницата не си ли е подводница?
— За Бога, жено, дръж си езика! — изшътка Сам с престорено възмущение.
Ако силата на Реми беше антропологията и древната история, Сам обожаваше периода на Втората световна война. Беше наследил тази страст от баща си, бивш участник във военноморските кампании на Съединените щати в Тихия океан. Липсата на всякакъв интерес от страна на Реми към това кой точно е потопил „Бисмарк“ или защо битката при Булж е толкова важна, никога не спираше да го удивлява.
Реми беше ненадминат антрополог и историк, но беше склонна да прилага аналитичен подход към всичко, докато за Сам историята винаги се свеждаше до разкази за истински хора и техните истински дела. Реми анализираше, Сам мечтаеше.
— Покорно се извинявам — каза тя.
— Приема се. Ето за какво иде реч. Предвид размера на протока, няма начин това да е голяма подводница. Плюс това, перископът изглежда доста малък.
— Миниподводница?
— Именно. Но перископът е доста обрасъл. Трябва да е там поне от няколко десетилетия. И още нещо, доколкото знам, търговските подводници, които се използват за проучвания, картиране и прочее, нямат перископи.
— Значи е военна?
— Най-вероятно…
— Тоест, имаме военна миниподводница на двайсет и няколко мили нагоре по река Покомоук… — мърмореше си Реми. — Добре, признавам. Хвана ме. Признавам, че съм заинтригувана.
Сам се усмихна.
— Това е моето момиче. Съгласна ли си тогава след вечеря да отскочим с колата до Принсес Ан да видим какво ще каже Тед? Той е забравил повече легенди за този район, отколкото другите някога ще научат. Ако някой може да има идея какво е това, това е той.
— Не знам… късно е, а знаеш как Тед мрази гости. Тед Фробишър, въпреки целия си гений и прикрито добродушие, не беше от най-общителните. Магазинът му процъфтяваше не благодарение на умението му да работи с хора, а на знанията и нюха му за бизнес.
— Една малка изненада ще му дойде добре — усмихна се Сам.
Глава 4
След десерта — тирамисуто беше толкова добро, че за момент изгубиха дар слово — двамата се върнаха в квартирата, взеха ключовете за „БМВ“-то от стаята си и се отправиха към Принсес Ан. Ясното небе от по-ранните часове на вечерта беше отстъпило място на ниски дъждовни облаци и по предното стъкло на колата се стелеше ситна упорита мъгла.
— Струва ми се, че караш твърде бързо — намръщи се Реми. Харесваше й автомобилът, но не и скритият състезателен дух, който той предизвикваше у съпруга й.
— Не мърдам от ограничението. Не се притеснявай. Някога да съм катастрофирал?
— Ами онзи път в Мумбай…
— А, не! Ако си спомняш, тогава гумите бяха изтъркани до крайност и ни преследваше един доста ядосан тип с боклукчийски камион. Освен това, не съм катастрофирал. Само… излязох от пътя.
— И така може да се каже.
— Ако искаме да сме точни…
— Добре, ами в Шотландия?
— Е, там си бях виновен.
— Не се обвинявай, Сам. Онова торфено блато просто се появи изневиделица.
— Много смешно!
— Нали все пак ни измъкна от него.
Така беше. С помощта на въже, крик, дънер, клон за лост и добре приложени основни знания по физика.
Пътуваха мълчаливо, загледани в потъмнелите пейзажи наоколо, докато най-сетне на половин миля пред тях се появиха светлините на Принсес Ан. Кръстено на дъщерята на крал Джордж II, градчето — или селцето, както много от местните предпочитаха да го наричат — наброяваше 2200 души, без да броим студентите, които приемаха Мерилендския университет за свой дом. При първото си идване тук преди три години Сам и Реми си помислиха, че ако не са колите по улиците и електрическото осветление, човек може спокойно да си представи, че се е пренесъл два века назад — толкова старовремски изглеждаха някои части на селището.
По шосе 13 стигнаха до центъра, после завиха на изток по „Маунт Върнън Роуд“, а след още една миля — на север по „Ийст Ридж Роуд“. Вече бяха в покрайнините. Магазинът на Фробишър, над който се намираше собственият му апартамент, беше на четвърт миля от главния път по алея, обградена от кленове.