— Не може да се каже, че бяхме тихи и ненатрапчиви туристи — отбеляза Реми.
— Не се безпокой — смигна й Сам — ще направим анонимно дарение на Историческото дружество „Свети Вартоломей“. Ще си купят цяла флотилия катери, ако искат.
От кейовете поеха по една чакълеста пътека и извървяха половин миля навътре в сушата, а после прекосиха моста и стигнаха до устието на Оберзее, където намериха още един хангар за лодки, подобен на този при църквата. Към този обаче имаше и стая за почивка. Влязоха вътре, съблякоха се и закачиха мокрите си дрехи по куките на стените. След това се сгушиха до една керосинова лампа, а когато падна нощта, Сам запали малък огън в огнището. Прекараха остатъка от нощта, сгушени до огъня. В осем и половина станаха, облякоха се и изчакаха първото туристическо корабче за деня. Смесиха се с тълпата, разхождаха се няколко часа и слухтяха дали някой няма да заговори за изстрелите от предната вечер или за намерено тяло в езерото. Нищо не чуха. По обед се качиха на корабчето за Шьонау.
Щом стигнаха Шьонау, решиха да не се връщат в хотела, както и да не използват колата, която взеха под наем. Като бяха постоянно нащрек за Холков и хората му, Сам и Реми се мушнаха в най-близкия магазин и излязоха през задния му вход на съседната улица. Двайсетина минути обикаляха далеч от брега, докато намериха кафене в една малка пуста уличка и оттам се обадиха на Селма.
В два часа пред кафенето спря „Мерцедес“ на транспортна компания от Залцбург и след тричасово живописно пътуване, по време на което непрекъснато се оглеждаха дали не ги следят, се регистрираха в хотела като Ханк и Лиз Труман.
Сити и стоплени от брендито, Сам и Реми изпратиха снимка на символите от последната бутилка, след това се обадиха на домашния телефон на Евелин Торес.
— Откъде този внезапен интерес към Ксеркс и Делфи? — попита тя след няколко празни приказки.
— Нищо особено, работим върху един проект — отговори Реми. — Ще ти разкажем подробно, като се приберем у дома.
— Добре, а сега ето и отговорите на въпросите. По времето на похода на Ксеркс Делфи е било най-свещеното място в цяла Гърция. Хората се допитвали до питията за всичко — от женитба до държавни дела. Що се отнася до съкровищата, нямало кой знае какви богатства: само няколко съкровищници, които не можели да се мерят с тези в Атина, макар че някои учени са на друго мнение. Според мен Ксеркс не е разбирал важното място на Делфи в древногръцката култура. От устните предания, които съм чела, оставам с впечатлението, че за него Оракулът е някаква модерна измишльотина. Бил е убеден, че гърците крият нещо в Делфи.
— А така ли е било наистина?
— Винаги е имало слухове, но не и солидни доказателства за това. Освен това, знаете как се е развила историята. Божествената ръка на Аполон под формата на силен каменопад спряла войниците на Ксеркс. Те успели да отмъкнат само няколко ритуални предмета, но не е известно да са взели нещо съществено.
— След нападението оцеляло ли е нещо ценно в Делфи? — попита Сам.
— Руините са си още там, разбира се. Някои от колоните на съкровищниците се намират в музея на Делфи, там са изложени и части от олтари, каменни фризове, омфалоса… но няма злато и накити, ако за това питаш.
— Имаш ли спомен някой да е разпитвал за Делфи, докато си била там? — поинтересува се Реми. — Нещо необичайно?
— Не, не бих казала. Предимно стандартните молби за сведения от университетите. — Евблин замълча за миг. — Чакайте малко! Имаше един човек преди около година… беше от Единбургския университет, от Факултета по история, класика и археология, струва ми се… странен тип.
— В какъв смисъл?
— Поиска разрешение за изследване на артефактите от Делфи и ние му го дадохме. При подобни изследвания има строги правила какво може и какво не може да се прави с предметите. Хванах го, че се опитва да счупи един от предметите, а после да прави киселинен тест на една от колоните.
— Кои колони?
— Кариатидите от входа на съкровищницата на сифнийците. — Преди Реми и Сам да успеят да зададат следващия въпрос, Евелин сама отговори. — Кариатидата е каменна колона, обикновено мраморна, с форма на жена, облечена в роба. Най-известните са тези в Атинския Акропол.
— Какъв тест се е опитвал да направи?
— Не си спомням. Имаше златарско чукче, инструменти и някаква киселина… Описах всичко в доклада си. Може и да пазя копие някъде. Ей сега ще погледна.
Чуха шумолене на хартия.