— Синьор Фарго, синьора Фарго, аз съм Мария Фаварето. Приятно ми е да се запознаем!
— Моля, наричайте ни Сам и Реми — каза Реми и стисна ръката й.
— А вие пък ме наричайте Мария.
— Благодаря ви за помощта. Надяваме се, че не ви безпокоим.
— Ни най-малко! Припомнете ми, моля, кой период ви интересуваше?
— Не сме сигурни, но всички сведения ни водят към осемнайсети век.
— Добре, мисля, че имаме късмет. Последвайте ме, ако обичате.
Тя ги поведе през арката на един тунел, облицован в червеникави и кремави плочки към входа на музея. Подминаха витрините с египетски саркофази и асирийски колесници, етруски статуи и вази и римски бюстове, византийски гравюри върху слонова кост и минойски глинени делви.
Мария спря пред една дървена врата и отключи. Озоваха се в дълъг, слабо осветен коридор.
— Това е нашата библиотека, която не е предназначена за обществено ползване. Предвид това, за което питате, сметнах, че най-полезен ще ви е Джузепе. Няма научна титла, но е тук отдавна, вече почти шейсет години. Знае повече за Венеция от всички, които познавам. — Тя се прокашля колебливо. — Джузепе е на осемдесет и две и е малко… особен. Ексцентричен, може да се каже. Но това да не ви тревожи. Просто му задайте въпросите си и той ще намери отговорите.
— Добре — отвърна Сам с усмивка.
— Попитах ви за периода, от който се интересувате, защото Джузепе няма никакъв афинитет към съвременността. Ако нещо не се е случило през деветнайсети век или по-рано, то просто не съществува за него.
— Ще го имаме предвид — успокои я Реми.
Мария отвори вратата и ги покани да влязат.
— Когато приключите, просто натиснете звънеца на стената. Аз ще дойда да ви взема. Успех!
И с тия думи тя затвори вратата.
Библиотеката на музея беше дълга и тясна. Стените всъщност не бяха стени, а лавици с книги, които стигаха от пода до тавана, по шест метра високи. До всяка от тях имаше дървена стълба на колелца. В средата имаше единична работна маса, дълга три метра, с един — единствен стол. От тавана висяха халогенни полилеи, които хвърляха мека светлина върху покрития със зелени плочки под.
— Има ли някого? — обади се един глас.
— Да — отговори Сам, — синьора Фаварето ни пусна да влезем.
Когато очите им се приспособиха, видяха на върха на една от стълбите в далечния край на библиотеката фигура на мъж. Той стоеше на най-високото стъпало и опипваше с пръсти гърбовете на книгите, като побутваше едни навътре, а други издърпваше леко навън. След малко слезе и се затътри по пътеката към тях.
— Да?
Джузепе беше висок едва метър и петдесет. Имаше бяла рехава коса, която стърчеше във всички посоки. Надали тежеше повече от четирийсет килограма. Погледна ги с изненадващо остри сини очи.
— Здравейте. Аз съм Сам, а това е…
Джузепе махна пренебрежително с ръка.
— Имате въпрос към мен, така ли?
— Хм, да… Занимава ни една загадка. Търсим името на човек, може би от Истрия в Хърватия, който може би има връзка с Повелия или Санта Мария ди Назарет.
— Дайте ми загадката.
— „Мъжът от Хирстия, тринайсет по традиция“.
Без да казва нищо, Джузепе задъвка устни.
— Освен това, смятаме, че има нещо общо с лазаретите…
Джузепе рязко се извърна и се отдалечи. Спря на пътеката и започна да се взира в стените от книги една по една, движейки показалец във въздуха.
— Изрежда книгите наум — прошепна Реми.
— Тихо, моля! — излая Джузепе.
След две минути Джузепе се приближи до стената отдясно и избута стълбата до далечния край. Качи се, извади една книга, разлисти я, остави я на мястото й и отново слезе. Повтори същото още пет пъти.
— Човекът, когото търсите, се казва Пиетро Традонико — заяви той накрая, — дож на Венеция от 836 до 864 г. Хронологично бил единайсетият дож, но по традиция се смята за тринайсети. След убийството му привържениците му избягали на остров Повелия. Живели в колиби в североизточния край на острова.
С тези думи Джузепе отново затътри крака.
— Още един въпрос — извика Сам.
Джузепе се обърна.
— Традонико тук ли е погребан?
— Някои мислят, че е тук, други — че не е. Привържениците му поискали тялото след убийството, но никой не знае къде са го отнесли.
После се отдалечи.
— Благодаря ви! — извика Реми подире му.
Старецът не отговори.
— Открихте ли това, което търсехте? — попита Мария, още щом отвори вратата на Сам и Реми да излязат от библиотеката.