— Да — каза Сам. — Джузепе наистина се оказа невероятен. Много сме ви признателни за помощта.
— За мен беше удоволствие. Мога ли да направя още нещо за вас?
— След като сте толкова мила… кой е най-лесният начин да стигнем до Повелия?
Мария спря и се обърна към тях. Лицето й се опъна.
— Защо искате да отидете там?
— Проучване…
— Можете да използвате нашата библиотека. Сигурна съм, че Джузепе…
— Благодаря, но бихме искали лично да посетим острова.
— Моля ви, помислете отново!
— Защо? — попита Реми.
— Какво знаете за историята на Повелия?
— Ако говорите за масовите гробове от чумата…
— Не са само те. Има и друго. Елате да изпием по нещо и ще ви разкажа.
Глава 54
— Обясни ми отново, ако обичаш — прошепна Реми, — защо това не можеше да чака до сутринта?
— Вече е сутринта — отвърна Сам и леко завъртя кормилото, за да не се отклонят от курса.
Макар да не бяха включили навигационните прибори, нямаше опасност да се объркат — силуетът на камбанарията ясно се очертаваше на нощното небе.
От птичи поглед Повелия приличаше на ветрило — петстотин метра в най-широката си част и триста метра в тясната, където малък канал пресичаше целия остров от запад на изток.
— Не се заяждай, Фарго! За мен два часа не е сутрин. Щом не е изгряло слънцето, значи още е нощ.
Снощи след питието с Мария успяха да открият фирма за лодки под наем. Собственикът имаше на разположение само един съд — дванайсетфутова открита рибарска лодка с извънбордов двигател. Сам реши, че ще им свърши работа. Повелия беше едва на три мили от Венеция, в закътан залив, където нямаше кой знае какъв вятър.
— Не ми казвай, че си повярвала на историите на Мария!
— Не съм, но честно казано те не бяха особено насърчителни.
— Вярно е.
Освен като бунище за жертвите на чумата, през последното хилядолетие островът давал подслон на манастири, колонии, един форт и склад за боеприпаси на Наполеон, а през двайсетте години на 20-ти век — и на психиатрична болница.
Мария със страховити подробности им описа как лекарят, комуто болните се оплаквали, че виждат призраците на жертвите на чумата, започнал да прави лоботомии и да извършва жестоки експерименти — собствена марка медицински екзорсизъм.
Според легендата накрая и той започнал да вижда призраци също като пациентите си и накрая полудял. Една вечер се качил на камбанарията и скочил от нея. Пациентите върнали тялото му в камбанарията и я запечатали, превръщайки я в негова гробница за вечни времена. Скоро след това болницата и островът били изоставени, но и до ден-днешен жителите на Венеция разказвали, че чуват звъна на камбаната на Повелия и виждат призрачни светлини в болницата.
Това било най-призрачното място в цяла Италия, завърши Мария.
— Не, на тази част с призраците не вярвам — каза Реми, — но случилото се в болницата е надлежно документирано. Освен това, островът е затворен за туристи. Ние нарушаваме закона.
— Това досега не ни е спирало.
— Просто се опитвам да бъда разумна.
— Добре, признавам, че е стряскащо, но сме толкова близо до решението на загадката, че трябва да го направим.
— Прав си, но ми обещай нещо — чуем ли и един удар на камбана, веднага си тръгваме.
— Чуя ли удар на камбана, ще трябва да ме гониш до лодката.
След няколко минути пред очите им се показа устието на канала. На няколкостотин метра от брега се виждаше тъмният силует на болницата и камбанарията, извисяваща се над дърветата.
— Да виждаш призрачни светлини?
— Шегувай се ти!
Сам насочи лодката към канала. Водата му беше тиха, спокойна и леко заблатена, тук-там се носеха листа от водни лилии. Каналът на места беше дълбок едва няколко педи. От дясната им страна се виждаше тухлена стена, покрита с пълзящи растения, отляво — дървета и храсти. Чу се шумолене на крила и когато погледнаха нагоре, видяха прилепи, които кръжаха над главите им и ловяха насекоми.
— Чудесно! — измърмори Реми. — Прилепи!
Сам се засмя. Реми не се страхуваше от паяци, змии и буболечки, но мразеше прилепите. Наричаше ги „крилати плъхове с човешки ръчички“.
След десет минути стигнаха пясъчните плитчини по средата на канала. Сам увеличи оборотите, за да се качи върху тях, после Реми слезе и издърпа лодката още няколко педи. Сам я последва и върза въжето на носа. Двамата включиха фенерчетата си.