Точно когато стигнаха до отбивката, от алеята излезе черен „Буик Люсерн“ седан и ги подмина, насочвайки се към „Маунт Върнън Роуд“. Фаровете на „БМВ“-то осветиха предното му стъкло и Сам видя Тед Фробишър на мястото до шофьора.
— Това беше той! — възкликна Реми.
— Да, знам — разсеяно отговори Сам.
— Какво има?
— Не знам… нещо в лицето му не изглеждаше както трябва.
— Какво искаш да кажеш?
— Стори ми се… уплашен.
— Тед Фробишър винаги изглежда уплашен или раздразнен. Знаеш, че това са единствените изражения за него.
— Да, сигурно — измърмори Сам, като даде на заден в алеята, обърна и тръгна след „Буика“.
— О, боже! — изстена Реми.
— Просто ми направи това удоволствие. Знам, че вероятно е напразно.
— Добре, но ако спрат пред следващата закусвалня, обещай ми да обърнем и да оставим горкия човек намира.
— Става.
„Буикът“ не само не спря пред закусвалнята, но само след няколко мили сви от главния път и продължи на юг по „Блек Роуд“. Уличните лампи отдавна бяха изчезнали и Сам и Реми се движеха в пълен мрак. Ситното ръмене премина в стабилен дъжд и чистачките се движеха в бърз скърцащ ритъм.
— Как си с нощното зрение? — попита Сам.
— Добре… защо?
Вместо отговор Сам изключи фаровете и ускори, скъсявайки дистанцията със задните светлини на „Буика“.
Реми гледаше съпруга си с присвити очи.
— Ти май наистина се притесни?
Той кимна, стиснал зъби.
— Просто предчувствие. Надявам се да греша.
— И аз. Малко ме плашиш.
Той се пресегна и стисна бедрото й.
— Някога да съм се забърквал в неприятности?
— Ами сещам се за един случай…
— Без да се погрижа да се измъкнем?
— Не.
— Имаме ли обхват?
Реми извади мобилния телефон и погледна екрана.
— Не.
— По дяволите. А карта носим ли?
Реми бръкна в жабката, намери карта и я отвори. След трийсет секунди каза:
— Сам, тук няма нищо. Нито къщи, нито ферми — нищо мили напред.
— Става все по-интересно.
Пред тях стоповете на „Буика“ светнаха веднъж, после още веднъж, колата зави надясно и се скри зад група дървета. Сам също зави и намали точно навреме, за да види как колата свива наляво по една пътека на стотина метра пред тях. Сам изключи двигателя и свали страничния прозорец. Между дърветата видя как фаровете на „Буика“ също изгасват, после се отвори една врата, след десет секунди още една.
Чу се глас:
— Не, недейте!
Гласът на Фробишър. Явно развълнуван и уплашен.
— Е, това май решава въпроса — каза Сам.
— Да — съгласи се Реми, — какво ще правим?
— Ти ще отидеш с колата до най-близката къща или място, на което имаш обхват, и ще повикаш полицията. Аз ще…
— О, не, Сам, нищо такова няма да правиш!
— Реми, моля те…
— Казах „не“, Сам!
— Реми… — изохка Сам.
— Губим време.
Сам познаваше жена си достатъчно добре, за да знае какво означава този глас и издадената брадичка. Беше вкопала крака в земята и толкова.
— Добре — отстъпи той, — но без глупави рискове, нали?
— Това важи и за теб.
Той се ухили и намигна.
— Не съм ли олицетворение на предпазливостта? — После добави: — Не ми отговаряй.
Глава 5
Без да включва фаровете, Сам насочи „БМВ“-то по пътя, стараейки се да избягва дупките, докато не стигнаха на петдесетина метра от отклонението. Спря и изгаси двигателя.
— Ще ме почакаш ли в колата?
Реми се намръщи.
— Май не се познаваме — рече тя и протегна ръка за здрависване, — аз съм Реми Фарго.
Сам въздъхна.
— Схванах.
Набързо се разбраха за стратегията „ами-ако-в-най-лошия-случай“, после Сам й подаде якето си и двамата се измъкнаха от колата.
Слязоха в дълбоката канавка, скрита от високи треви, която продължаваше чак до пътеката и свършваше с дренажна тръба.
Вървяха приведени и през няколко крачки спираха да се ослушат. Когато стигнаха до пътеката, се изкатериха горе и се запромъкваха между дърветата. След двайсетина метра горичката се разреди и те се озоваха в края на голяма поляна.
Пространството, което се разкри пред тях, беше огромно: може би два акра, осеяни с груби цилиндрични форми, някои с размерите на гаражи, други — на малки автомобили, които лежаха под различни ъгли като части от детски конструктор. Постепенно, когато очите му се приспособиха към тъмнината, Сам разбра какво вижда: морга за парни котли. Защо и как се бяха озовали тук, в средата на мерилендската провинция, оставаше загадка, но фактът си е факт. Съдейки по размерите им, котлите идваха от най-различни места — локомотиви, кораби, заводи. Дъждът беше свалил нападалите отгоре листа и тропаше тихо по стоманата, а ехото отекваше между дърветата.