Очите на Андрей грейнаха и той закима:
— Да, 1805-та. Пиетро и жена Майела. От тук, моля. — Андрей излезе и ги поведе към стъклената витрина в средата на стаята. Посочи дърворезбованата икона с лющеща се златна боя. На нея беше изобразен мъж с изпито лице и дълъг нос. — Пиетро — рече Андрей и посочи иконата.
Във витрината бяха изложени и други предмети, предимно накити и малки статуетки. Сам и Реми се разходиха наоколо и разгледаха всички експонати. Накрая се спогледаха и поклатиха глава.
— Вие Традонико ли сте? — попита Реми. — Андрей Традонико?
— Да — отвърна мъжът.
Сам и Реми бяха обсъдили следващата част от плана, само че не бяха решили как да действат. Как точно да кажеш на някого, че искаш да си навреш носа в останките на предците му?
— Бихме искали да видим… ако може…
— Да видите тялото?
— Да, ако не ви притесняваме.
— Няма проблем!
Мъжът излезе през една врата зад плота. Сам и Реми го последваха. Озоваха се в къс коридор, който ги отведе до друга врата. Андрей извади от джоба си стар ключ и отключи. Отвътре повя хладен застоял въздух. Чу се как капе вода. Андрей протегна ръка и дръпна някаква връв. Светна крушка. Под мъждивата й светлина видяха каменно стълбище, което се спускаше надолу в мрака.
— Катакомби — обясни Андрей и заслиза надолу.
Сам и Реми вървяха след него. След десетина метра стъпалата завиха рязко надясно и свършиха. Чуха тътренето на обувките на Андрей по камъка, после нещо цъкна. От дясната им страна грейнаха шест крушки и осветиха дълъг и тесен каменен проход.
В стените бяха изрязани правоъгълни ниши, наредени една над друга до тавана и простиращи се по цялото протежение на коридора. Лампите бяха нарядко и нишите тънеха в тъмнина.
— Преброих петдесет — прошепна Сам на Реми.
— Четирийсет и осем — отвърна Андрей, — две празни.
— Значи не всички от фамилията са тук?
— Всички? Не, твърде много всички — засмя се Андрей. — Останалите в гробището. Елате, елате!
Той ги поведе надолу по коридора, като сочеше нишите:
— Дражан… Ядранка… Грегор… Нада. Моята пра-пра-прабаба.
Сам и Реми зърваха части от скелети, челюст, китка, бедро… прогнил плат или кожа.
Андрей спря в края на коридора и коленичи до една ниша в долната част на дясната стена.
— Пиетро — каза той безразлично, а после посочи горната ниша: — Майела. — Бръкна в панталона си, извади малко фенерче и го подаде на Сам. — Моля!
Сам светна фенерчето и го насочи към нишата на Пиетро. Отсреща го погледна череп. Обходи целия скелет с лъча. После го вдигна към нишата на Майела. Просто още един скелет.
— Само кости — прошепна Реми. — Но пък и какво очаквахме, някой от тях да държи бутилката в ръце ли?
— Вярно, но си струваше да опитаме. — Сам се обърна към Андрей. — Когато са ги донесли от Повелия, имало ли е още нещо с тях?
— Моля?
— Някакви лични вещи? — поясни Реми.
— Да, да. Видяхте горе.
— А нещо друго? Бутилка с френски надпис на нея?
— Френски? Не, не. Не е имало бутилка.
Сам и Реми се спогледаха.
— По дяволите — не се сдържа Сам.
— Нямало бутилка — повтори Андрей, — само кутия.
— Какво?
— Френски надпис, нали?
— Да.
— В ковчега имало кутия. Малка, като… самун хляб.
— Да, точно това! — възкликна Реми.
Андрей заобиколи Сам и Реми и се върна по коридора. Те бързо го последваха. Андрей спря пред първата ниша до стълбата. Коленичи, бръкна в нея, порови малко и извади дървена кутия с надпис на кирилица. Беше сандък за боеприпаси от Втората световна война.
— Това ли? — попита той, като отвори капака. Върху изгнилото зебло, полузаровена под канапи, ръждиви инструменти и кутии боя, ги чакаше познатата кутия.
— Мили боже! — издума Сам.
— Може ли? — попита Реми.
Андрей сви рамене. Реми коленичи и внимателно извади кутията. Огледа я внимателно от всички страни, после погледна към Сам и кимна.
— Има ли…? — попита той.
— Нещо вътре? Да.
Глава 55
Триест, Италия
Телефонът на Сам иззвъня и той погледна екрана. Селма.
— Ставаш все по-добра — каза той, — този път загадката ти отне по-малко от два часа.
Сам и Реми седяха на балкона на гранд хотел „Дучи д’Аоста“ и се любуваха на светлините на „Пиаца Унита д’Италия“ и на виждащото се в далечината пристанище.