— Какво за Стири? — Реми прегледа бележките си. — Област в Австрия.
— Както и името на коня на Наполеон — поне до Битката при Маренго през 1800 г. Тогава го прекръстил, за да увековечи победата.
— Спасителят на Стири… значи някой, който е спасил коня на Наполеон. Ветеринар ли търсим? Може би доктор Дулитъл?
— Надали — засмя се Сам.
— Е, все е някакво начало. Да приемем, че двете предходни фрази, „Алфа до Омега, Савоя до Новара“, по някакъв начин са свързани с този спасител. Знаем, че Савоя е област във Франция, а Новара — провинция в Италия…
— Освен това са свързани и с Наполеон — прекъсна я Сам. — В Новара е бил щабът на управлението на кралство Италия, преди да го предаде на Савоя през 1814 г.
— Точно така. Да се върнем на предишната част, „алфа до омега“.
— Началото и краят, раждането и смъртта, първото и последното.
— Може би става дума за този, който е отговарял първи за управлението на Италия, и този, който го е поел през 1814 г. Не, не е това. Вероятно търсим едно име. Може би някой, който е роден в Савоя и е умрял в Новара.
Сам написа имената в „Гугъл“ и си поигра с различни комбинации. След десет минути попадна на сайта на Ватикана.
— Бернар Монжу, роден в Савоя през 923 г., починал в Новара през 1008 г. Обявен за светец от папа Пий XI през 1923 г.
— Бернар… — повтори Реми. — Свети Бернар!
— Да!
— Знам, че не е това, но ме подсеща само за санбернар!
— Близо си — усмихна се Сам. — Кучетата са станали известни покрай манастира и странноприемницата в прохода Гран Санбернар. Ние сме били там, Реми.
Три години по-рано по време на велопоход в Ленинските Алпи двамата спряха в една странноприемница в прохода Гран Санбернар. Макар мястото да бе известно най-вече с грижата си за ранените и изгубените през единайсети век, то имаше и друг повод за гордост — през 1800 г. тук намерили подслон Наполеон и неговите войници на път за Италия.
— Не знам дали има сведения за това — каза Сам, — но със сигурност Наполеон е бил много признателен на хората от странноприемницата, които са се погрижили за Стири. Високо в планината, насред буря, това е било равносилно на спасение.
— Звучи логично. А сега последният ред: „Храмът на кръстопътя на завоевателя“. Тези планини са видели много завоеватели: Ханибал, Карл Велики, римляните…
Сам вече пишеше на лаптопа. Откри статия от Оксфордския университет, в която се говореше за експедиция до храма на Юпитер на връх, близо до прохода.
— Храмът е бил построен от император Август през 70 г. — прочете Сам.
Той потърси местоположението му на картата с помощта на „Гугъл Земя“. Реми надничаше над рамото му. Сателитните снимки показваха само назъбени сиви скали от гранит.
— Не виждам нищо — изпъшка Реми.
— Там е. Може да е само купчина камъни, но е там.
— Добре, ако погледнем на изток от храма… — тя прокара пръст по екрана през езерото до скалите по южния бряг. — Не виждам нищо, което да напомня на купа.
— Резолюцията е ниска. Може би трябва да отидем на самото място.
— Имам чудесна новина — каза Селма, когато Сам и Реми й се обадиха петнайсет минути по-късно. — Но нека проверя първо някои неща и ще ви се обадя. Ще се опитам да ви кача на първия самолет утре сутринта.
— Колкото по-рано, толкова по-добре — каза Реми, — вече сме на финалната права.
— Значи, ако вярваме на историята на Бъклин за „безсмъртните“ и спартанците, приемаме, че спартанците са пренесли кариатидите през Италия до прохода Гран Санбернар и после…?
— После две хиляди и петстотин години по-късно Наполеон някак си се е натъкнал на тях. Как или къде, няма да разберем, докато не стигнем до храма.
— Вълнуващо е. Почти съжалявам, че не съм с вас — каза Селма.
— Вместо в удобния си кабинет? Изненадани сме — пошегува се Реми.
— Прави сте, по-добре да разгледам снимките, като се приберете.
Побъбриха още няколко минути и прекъснаха връзката.
Селма чу стъпки зад гърба си и се обърна. Беше един от бодигардовете, пратени от Руб Хейуд.
— Бен, нали?
Той се обърна.
— Да, Бен.
— Мога ли да направя нещо за теб?
— А, не. Просто ми се стори, че чувам нещо, и дойдох да проверя. Явно си говорила по телефона.