— Подозирам, че няма да ми кажеш кой си и какво правиш тук? — попита Сам.
Мъжът мигаше бързо. Разчисти паяжините пред лицето си, впери очи в Сам и изплю някаква дума. Руснак, помисли Сам. Макар да знаеше достатъчно руски за туристически цели, тази дума не му беше позната. Въпреки това можеше да се обзаложи, че е свързана или с майка му, или с плътски контакти, или и с двете.
— Не ми прозвуча особено дружелюбно — рече Сам. — Да опитаме отново, кой си и каква работа имаш с нашия приятел?
Последва втора ругатня, този път с цяло изречение.
— Не мисля — отвърна Сам. — Желая ти повече късмет следващия път, братле.
С тия думи той се наведе напред и го удари още веднъж с арматурата зад ухото. Мъжът изстена и изпадна в безсъзнание.
— Да се надяваме, че втори път няма да се срещнем — промърмори Сам, после се обърна и затича.
Глава 6
— Заповядай, пийни си — каза Сам и подаде на Тед Фробишър чаша топло бренди.
— Какво е това? — изръмжа той.
Както можеше да се очаква, приключението в моргата за котли с нищо не промени разположението на духа му. Тед нямаше да е Тед, ако засияеше.
— Просто го изпий! — настоя Реми и го потупа по ръката.
Фробишър отпи една глътка, лицето му се изпъна, после отпи пак.
Сам сложи още една цепеница в камината и седна до Реми на диванчето. Фробишър седеше на фотьойла срещу тях, освежен след горещия душ и завит с тънко одеяло.
След като остави тайнствения непознат в калта, Сам изтича към „БМВ“-то, което Реми беше обърнала на пътя. Решението му да се махнат от там преди идването на полицията беше инстинктивно: не бяха направили нищо лошо, но въвличането им в полицейско разследване щеше да ги свърже с нападателя. Шестото чувство на Сам му подсказваше, че колкото по-далеч стоят от него, толкова по-добре.
След като се качи в колата, Реми бързо подкара по „Блек Роуд“, а после на запад по „Маун Върнън“. След трийсет секунди видяха светлини зад себе си и спряха. Сам й каза да направи обратен завой и тя бързо го послуша, после спря и изгаси светлините, докато ги подминат полицейската и противопожарната кола. После потеглиха отново към Принсес Ан. Четирийсет минути по-късно бяха в квартирата си.
— Как се чувстваш? — попита Сам.
— Ти как си мислиш, че се чувствам? Бях отвлечен и бит!
Фробишър беше на шейсет и няколко години, с плешиво теме и посребрена коса отстрани. Носеше очила, зад които се виждаха воднисто-сините му очи. Освен, че беше мокър, замръзнал и шокиран, единствената видима последица от изпитанието беше посинената и подута дясна буза, по която непознатият го беше ударил с пистолета.
— Отвлечен и бит все пак е по-добре от отвлечен, бит и убит — отбеляза Сам.
— Прав си — отвърна Тед и измърмори нещо под носа си.
— Какво каза?
— Благодаря, че ме спасихте.
— Много ли болеше, докато го казваш? — усмихнато го подкачи Реми.
— Представа си нямаш колко, но наистина го мисля. Благодаря ви! И на двамата.
Той пресуши чашата с бренди и я протегна за още. Реми му наля.
— Разказвай сега какво стана.
— Бях дълбоко заспал, когато някой се разтропа по вратата. Попитах кой е и той рече: „Стан Джонстън от съседната къща“. Каза, че Синди, жена му, била болна, а телефонът им не работел.
— Познаваш ли такива хора наистина?
— Естествено. Живеят в съседната ферма на север.
Това не е без значение. Съдейки по акцента, нападателят не беше местен. Явно беше планирал похищението внимателно и дори си е направил труда да проучи съседите.
Докато работеше в АИПСО, Сам беше имал достатъчно контакти с хора от тайните служби на ЦРУ, за да знае как мислят и работят те. Всички действия на непознатия до момента не говореха, а направо крещяха, че е професионалист. Но за кого работи той? И каква е целта му?
— Ти отвори вратата и…? — подкани го Реми.
— Отворих вратата и той влетя вътре, блъсна ме на пода и тикна пистолета в лицето ми. Започна да ми задава въпроси, да крещи…
— За какво?
— За някакво парче стъкло. Нищо особено, дъно от винена бутилка. Искаше да знае къде е и аз му казах. Тогава ми върза ръцете с тиксо, влезе в магазина и разтършува навсякъде. Изпотроши сума неща, после се върна с парчето и ме заразпитва къде съм го намерил.
— А ти къде го намери?
— Не помня. Наистина! Някъде по Покомоук, на юг от Сноу Хил. Бях за риба и…
— Ти ходиш за риба? — учуди се Сам. — От кога?
— Винаги съм ходил, идиот такъв! Да не мислиш, че по цял ден седя в магазина и лъскам чинии и дрънкулки? Та както казвах, бях за риба и закачих някакъв ботуш. Стар кожен ботуш, а парчето беше вътре в него.
— Ботушът още ли е у теб?
— Аз да не съм вехтошар? Не, разбира се, хвърлих го обратно! Беше стар изгнил ботуш, Сам.
Сам вдигна ръце в знак за помирение.
— Добре, добре, продължавай. Започна да те разпитва и…?
— Телефонът иззвъня.
— Това бях аз.
— Той ме попита дали очаквам някого и аз казах да, мислейки, че това ще го накара да си тръгне. Само че не. Повлече ме към колата и ме откара на онова място, каквото и да беше то. Това е. Останалото ви е известно.
— Било е у него — измърмори Сам. — Трябваше да го претърся.
— Колко пъти да ти казвам, Сам? Парчето не беше нищо особено. Нямаше никакъв етикет, никакъв надпис — само някакъв странен символ.
— Какъв символ?
— Не помня. Има снимка на сайта ми. Бях я публикувал, в случай че някой знае какво е.
— Реми, би ли…?
Тя вече беше станала и беше отворила лаптопа, който стоеше на масичката. След трийсет секунди завъртя лаптопа към Тед:
— Това ли е?
Той присви очи, после кимна.
— Да, това е. Видяхте ли, нищо особено.
Сам се приближи до Реми и погледна снимката. Както каза Тед, приличаше на вдлъбнатото дъно на зелена бутилка за вино. В средата имаше символ. Реми увеличи снимката, за да го видят по-ясно.
— На мен нищо не ми говори — каза Сам. — А на теб?
— На мен също. И на теб ли, Тед?
— Да, нали вече ви казах.
— Някакви странни телефонни обаждания или електронни писма? Някой да е проявил интерес?
Фробишър изстена.
— Не, не и не! Искам да се прибирам вече. Уморен съм.
— Не мисля, че е добра идея, Тед.
— Какво? Защо?
— Той знае къде живееш…
— О, това беше просто някакъв откаченяк. Сигурно се е надрусал с нещо. Това е само дъно на бутилка, за Бога, а и той вече го взе. Всичко свърши.
Съмнявам се, помисли си Сам. Освен това изобщо не смяташе, че този тип е луд или наркоман. Някой по някаква причина намираше това странно парче стъкло за особено важно. Достатъчно важно, за да убие човек заради него.