От къщата на Фробишър до гара „Грейхаунд“ в Принсес Ан бяха само пет минути с кола. Остави пикапа в една странична уличка, като изхвърли регистрационните табели в един контейнер за боклук под остатъци от мляно кафе и кофичка с пилешки кости от „KFC“.
Двайсет минути по-късно взе раницата си от гардероба и се регистрира в близкия мотел с друга шофьорска книжка и кредитна карта.
— Сам и Реми Фарго — каза той на Бондарук по телефона. — Те са…
— Знам кои са. Търсачи на съкровища, при това от добрите. По дяволите! Това е лош знак. Не са били случайно там. Явно Фробишър е разбрал какво е намерил и им се е обадил.
— Не съм сигурен. Доста хора съм разпитвал в живота си и познавам кога лъжат. Фробишър казваше истината, сигурен съм в това.
— Може и да си прав, но аз ще приема, че лъже. Приеми, че и Фарго търсят същото като нас, и направи, каквото трябва.
— Добре.
— Кога тръгваш?
— Лодката вече е готова. — Въоръжен с имената и характерните белези на Сам и Реми, той беше проследил кредитните им карти и беше разбрал, че са наели лодка в Сноу Хил. — Скоро ще ги настигна.
Сам старателно беше отбелязал местоположението на протока на картата, за да го намерят по-лесно. Снощният дъжд беше натрупал още клони в устието. Сега приличаше повече на ловно прикритие, стена от преплетени клони и листа, едновременно мъртви и зелени. Реми насочи скифа покрай купчината, после върза въжето за един от по-здравите клони. Оставиха лодката да се носи свободно, докато въжето се опъне, за да се уверят, че държи добре, и Реми слезе на брега. Сам заобиколи с плуване отстрани и й подаде двата брезентови чувала с екипировката им, после пое подадената му ръка и също се качи на брега.
Метнал по един чувал на всяко рамо, Сам тръгна през високите треви и храсти, влизайки на шест-седем метра навътре по брега, докато стигнаха до ръба на протока. Отляво през буйната растителност едва се виждаше купчината от клони и главният канал на реката. Както и предишния ден, ръкавът изглеждаше малко зловещо, като тунел от зеленина, отделен от целия свят.
Според Сам това усещане имаше нещо общо и с обраслия с водорасли перископ, който стърчеше от водата само на няколко крачки пред тях, като че ли някакъв праисторически змей бе подал глава на повърхността.
— Малко е призрачно, не мислиш ли? — прошепна Реми, свила ръце сякаш от студ.
— Доста — съгласи се Сам. Той пусна чувалите и потри ръце в доволно очакване. — Няма страшно, семейство Фарго са тук.
— Обещай ми нещо.
— Само кажи.
— След това отиваме на почивка. Истинска почивка.
— Вие избирате дестинацията, госпожо Фарго.
Първата им работа беше да слязат долу и да определят общото състояние на подводницата, да потърсят всички белези, които биха им помогнали да я идентифицират, и евентуално да намерят вход. Тази последна цел Сам все още не бе споделил с Реми, защото знаеше, че тя ще му забрани да влезе и трябваше да признае, че е права. Но той беше сигурен, че с уменията му на гмуркач и с надежден партньор като Реми може да се справи с всичко.
За целта бяха приготвили маска, плавници, водоустойчиви фенери с резервни батерии, четири макари здрави найлонови въжета и три храпови колела, за да осигурят подводницата, докато Сам я оглежда. Ако стигнеха дотам, разбира се.
Освен това предния ден той помоли Селма да му изпрати три допълнителни бутилки със сгъстен въздух, всяка от които стигаше за около шейсет вдишвания, тоест за две до пет минути.
— Познато ми е това изражение, Фарго — обърна се към него Реми. — Искаш да влезеш вътре, нали?
— Само ако е безопасно. Повярвай ми, Реми, снощи си взех дозата адреналин. Не възнамерявам да поемам никакви необмислени рискове.
— Добре.
Сам се плъзна по брега към водата и заплува към перископа. Хвана се за него и го подръпна. Изглеждаше здрав. Реми му хвърли две въжета и той ги върза около перископа. Реми взе краищата на въжетата, осигури ги към храповото колело, а после ги върза за близките дървета. Сам излезе на брега и двамата натегнаха въжетата. Той ги подръпна.