— Ха! — възкликна Сам, като извади предмета. Докато калта се стичаше от него и капеше обратно във водата, той видя проблясването на ръжда и сребро, после релефни букви…
— Е? — Гласът на Реми беше пълен със скептицизъм. Беше свикнала с понякога преждевременните вълнения на мъжа си.
— Открих, скъпа, забележителен катинар, изработка някъде около 1970-та, заедно с… — Той извади и парчето дърво, на което беше закачен катинарът, — стар дирек от врата.
Сам ги хвърли обратно във водата и се изправи със стон.
Реми се усмихна.
— Храбрият ми иманяр! Е, все е повече от това, което аз намерих досега.
Сам погледна часовника си — прекрасен „Таймекс Експедишън“, който носеше само по време на експедиции.
— Шест часът е. Да приключваме за днес, а?
Реми свали малко кал от лакътя си и се усмихна широко.
— Мислех си, че никога няма да го кажеш.
Двамата събраха раниците си и тръгнаха към скифа, който бяха вързали на петстотин метра за дънера на един кипарис. Сам отвърза лодката и я тласна навътре, нагазил до кръста във вода, докато Реми дърпаше въжето на стартера. Моторът изръмжа и Сам скочи вътре.
Реми завъртя носа към канала и лодката забръмча срещу течението. Най-близкият град, където беше базата им, беше Сноу Хил, на три мили нагоре по река Покомоук. Квартирата, която си избраха, предлагаше учудващо добри вина и крем супа от раци, която предната вечер прати Реми на седмото кулинарно небе.
Возеха се мълчаливо, унесени от тихата песен на мотора и загледани в небето над себе си. Изведнъж Сам се обърна и впери поглед някъде вдясно, после каза:
— Реми, намали!
Тя го послуша.
— Какво има?
Той грабна бинокъла от раницата и го вдигна до очите си. На петдесетина метра в листака на брега се виждаше пролука: още един ръкав след дузината, които вече бяха видели. Входът му беше затрупан от клони след бурята.
— Какво виждаш?
— Нещо… не знам — измърмори той. — Стори ми се, че виждам някакво очертание, което ми изглеждаше неестествено. Можеш ли да ни закараш дотам?
Тя завъртя румпела и насочи скифа към протока.
— Сам, не ти ли се привижда? Пил ли си достатъчно вода днес?
Той кимна, без да сваля очи от протока.
— Повече от достатъчно.
Скифът заби нос в купчина клони. Протокът се оказа по-широк, отколкото изглеждаше: към петнайсетина метра. Сам върза лодката за един от по-големите дънери, после прекрачи през борда и скочи във водата.
— Сам, какви ги вършиш?
— Веднага се връщам. Ти стой тук.
— Ама разбира се!
Преди да каже още нещо, Сам си пое дълбоко въздух, гмурна се под водата и изчезна. Двайсет секунди по-късно Реми чу плискане на вода от другата страна на клонака и Сам, който си поемаше дълбоко въздух.
— Добре ли си?
— Да. След минута се връщам.
Минутите станаха две, после три. Накрая Сам се провикна през шубраците:
— Реми, би ли дошла, моля те?
„О, Боже“, помисли тя, като долови палавия тон на гласа му. Обичаше приключенските импулси на съпруга си, но точно сега си мечтаеше за топъл душ.
— Какво има?
— Трябва да дойдеш!
— Сам, тъкмо поизсъхнах. Не можеш ли…
— Не, ти самата би искала да го видиш. Повярвай ми!
Реми въздъхна и слезе от скифа. След десет секунди беше при Сам. Дърветата от двете страни на протока оформяха почти плътен зелен тунел над водата. Тук-там се процеждаха слънчеви лъчи, които играеха по покритата с водорасли вода.
— Много мило, че дойде — ухили се той и я целуна по бузата.
— Добре, умнико, какво…
Сам почука с кокалчета по безформеното парче дърво, на което се беше подпрял, но вместо глухия звук, който очакваше, тя чу металическо дрънчене.
— Какво е това?
— Не съм сигурен. Част от него. Каква точно, ще разбера, като сляза долу и се вмъкна вътре.
— Част от какво? Къде да се вмъкнеш?
— От тук, ела.
Сам я улови за ръката и заплува странично навътре в протока, докато не стигна до един завой, при който водата се стесняваше до шест метра. Там спря и й посочи близо до брега ствол на кипарис, увит в пълзящи растения.
— Там. Виждаш ли го?
Тя присви очи и наклони глава наляво, после надясно.
— Не. Какво трябва да видя?
— Онзи клон, който се подава от водата… дето завършва като буквата „Т“…
— Да, виждам го.