— Добре. Ти къде си?
— В Ню Йорк, чакам си полета.
Бондарук се усмихна.
— Винаги поемаш инициативата. Това ми харесва.
— Затова ми плащате — отвърна руснакът.
— Ако успееш да ми осигуриш парчето, ще има бонуси. Как възнамеряваш да подходиш към дилъра?
За момент отсреща настъпи мълчание. Бондарук почти виждаше познатата жестока усмивка по устните на Архипов.
— Смятам, че директният подход винаги е за предпочитане. Нали?
Архипов е наясно с директността и резултатите, помисли Бондарук. Бившият кадър на Спецназ, специалните подразделения на КГБ, беше умен, безскрупулен и неумолим. За дванайсет години работа при Бондарук нямаше нито една неуспешна мисия, дори от най-мръсните.
— Съгласен съм. Оставям на тебе тогава. Само внимавай и бъди дискретен.
— Винаги съм.
Така беше. За властите изглеждаше, че много от враговете на Бондарук просто изчезват от лицето на земята.
— Обади ми се веднага, щом има някакво развитие.
— Разбира се.
Бондарук тъкмо се канеше да затвори, когато се сети да попита още нещо.
— Просто от любопитство, Григорий, къде се намира магазинът на този човек? Близо ли е до мястото, за което предполагахме?
— Съвсем близо. В малко градче на име Принсес Ан.
Глава 3
Сноу Хил, Мериленд
Сам Фарго стоеше в края на стълбите, облегнат на парапета, кръстосал глезени и скръстил ръце пред гърдите. Реми закъсняваше, както винаги. В последния момент тя реши, че черната й рокля „Дона Каран“ е малко претенциозна за ресторанта и се върна да се преоблече. Сам погледна за пореден път часовника си. Не го притесняваше толкова резервацията, колкото празният му стомах, който звучно къркореше още откак се прибраха в квартирата.
Лобито на хотела беше в старомоден, донякъде безвкусен кънтри стил — стените бяха украсени с акварелни пейзажи на местни художници, в камината пращяха дърва, а от скрити тонколони се носеше тиха келтска народна музика.
Сам чу изскърцването на стълбите и вдигна поглед навреме, за да види Реми, която слизаше, облечена с кремави панталони на „Ралф Лорън“, кашмирено поло и керемиден шал на раменете. Кестенявата й коса беше вързана на хлабава опашка, а няколко кичура докосваха нежната й шия.
— Съжалявам, закъсняхме ли? — попита тя, като пое ръката, която той й подаде.
Няколко секунди Сам не можа да откъсне поглед от нея, после се прокашля.
— Като те гледам, ме е страх, че времето е спряло.
— О, я стига!
Начинът, по който стисна ръката му, обаче опроверга думите й и му подсказа, че сладникав или не, комплиментът е оценен по достойнство.
— Ще вървим или с колата? — попита тя.
— Да повървим. Вечерта е страхотна.
— А и рискът да ти лепнат още една глоба — по-малък.
По пътя към града Сам беше натиснал газта на „БМВ“-то под наем малко повече от необходимото за голямо раздразнение на местния полицай, който се опитваше да хапне сандвич до един билборд.
— Това също — съгласи се той.
Във въздуха се усещаше лек пролетен хлад, но не неприятен, а от храстите до тротоара се носеше крякане на жаби. Отидоха в италианското ресторантче с навеса на бели и зелени квадрати, което беше само на две пресечки разстояние. Стигнаха за пет минути. Настаниха се и се съсредоточиха върху листа с вината. Спряха се на френско „Бордо“ от Барсак.
— И колко си сигурен? — попита Реми.
— Имаш предвид онова нещо ли? — заговорнически прошепна Сам.
— Мисля, че можеш да кажеш думата, Сам. Надали на някого му пука.
Той се усмихна.
— Подводницата. Доста съм сигурен. Ще трябва да се спуснем да проверим, разбира се, но не мога да си представя какво друго може да е.
— Но какво прави тук? Толкова нагоре по реката?
— Това е загадка, която ще ни се наложи да разрешим, нали така?
— Ами Пати Канън?
— Тя може да почака няколко дни. Ще идентифицираме подводницата, ще пуснем Селма и останалите да нищят загадката, а ние ще се върнем към нашата социопатична убийца и търговка на роби.
Реми се замисли за кратко, после сви рамене.
— Защо пък не. Животът е кратък.
Селма Уондраш беше главата на тричленния им изследователски екип в Сан Диего. Беше вдовица, изгубила съпруга си, пилот изпитател от военновъздушните сили, в катастрофа преди десет години. Запознали се в Будапеща в началото на деветдесетте: тя — студентка в университета, той — пилот на изтребител в отпуск. Въпреки че живееше в Съединените щати вече петнайсет години, Селма още не се беше отървала от акцента си.