— Господин президент, — каза Кнефхаузен — повярвайте, наистина бих искал да ви помогна с каквото мога. Но вече ви казах и преди. Ще направя всичко, което искате, но не мога да накарам бомбите да заработят отново. Вие сам видяхте какво се случи с тях, господин президент. Няма ги вече.
— Не казах бомби, нали? Виж, Кнефи, аз съм разумен човек. Какво ще кажеш за това? Ти ще ми обещаеш, да използваш твоите научни познания по най-добрия начин, който можеш. Каза, че не можеш да правиш бомби, добре. Но има и други неща.
— Какви други неща, господин президент?
— Не ме насилвай, Кнефхаузен. Всякакви неща. Всичко, което можеш да вършиш в служба на твоята страна. Дай ми това обещание и утре вече няма да си тук. Или може би предпочиташ да ти спра помпата?
Кнефхаузен поклати глава, по-скоро в знак на отчаяние, отколкото на отрицание.
— Не знаете какво искате. Какво би могъл да направи за вас днес един учен? Преди десет години — да. Дори преди пет години. Може би щяхме да измислим нещо, щях да измисля нещо. Но сега вече не съществуват предпоставките. Когато всички ядрени станции са изчезнали, когато са спрели заводите, които зависят от тях, когато… когато хората умират от глад…
— Всичко това ми е известно, Кнефхаузен. Да или не?
Ученият се поколеба, загледан замислено в своя събеседник. В очите му блесна пламъчето на старата проницателност.
— Господин президент — поде той бавно. — Вие знаете нещо. Нещо се е случило.
— Правилно — изграчи президентът. — Бива си те. Кажи ми сега, какво е то?
Кнефхаузен поклати глава. След няколко десетилетия енергичен живот, след още едно десетилетие на бавно умиране, трудно бе да повярва отново. Този гаден дребосък, некадърник, тъпанар — не му липсваше известна доза животинска хитрост и освен това изглеждаше доста уверен.
— Моля ви, господин президент. Кажете ми.
Президентът постави пръст на устните си и залепи ухо на вратата. Когато се увери, че никой не ги подслушва той се приближи до Кнефхаузен и каза тихо:
— Знаете, че обмених представители с другите, Кнефхаузен. Няколко в Хюстън, няколко в Солт Лейк и дори един-двама в Монреал. Не съм ги изпратил просто така. Изпратил съм ги за информация и те ми я доставят. Искаш ли да ти кажа какво ми съобщи току-що моят човек от Анахайм?
Кнефэхаузен не отговори, но навлажнените му очи гледаха въпросително.
— Съобщение — прошепна президентът.
— От „Конститюшън“? — извика Кнефхаузен. — Но не, това е невъзможно! С далечната страна е свършено, Голдстоун е разрушен, орбиталните спътници падат…
— Съобщението не е изпратено по радиото — каза президентът. — Дошло е от Маунт Паломар. Не от големия телескоп, защото и той е съдран, а от така наречения Шмид. Каквото и да е това. Все още работи. И там все още има разни стари чудаци, които понякога се цъклят през него както едно време. Те са засекли съобщението — лазерен лъч. Обикновен Морзов код. Казват, че идва от Алфа Кентавър. От твоите приятелчета, Кнефхаузен.
Той измъкна от джоба си смачкано листче и го размаха.
Кнефхаузен се сгърчи във внезапен пристъп на кашлица, но успя да изграчи:
— Дай ми го!
Президентът отдръпна ръка.
— Сключихме ли сделката, Кнефхаузен?
— Да, да! Всичко, което поискате! Само да видя съобщението!
— Но разбира се — усмихна се президентът и подаде омазнената хартия. На нея пишеше:
За ваше сведение. Създадохме планетата Алфа Алеф, тя е величествена и прекрасна. Ще изпратим небесни салове с необходимите личности и други, за да ги натоварят и да извършат определена работа. Специални поздрави за доктор Дитер фон Кнефхаузен, с който много бихме искали да говорим. Очаквайте ни три седмици след това съобщение.
Кнефхаузен го прочете два пъти, погледна президента и след това го прочете още веднъж.
— Аз… аз съм много радостен — избърбори той объркано.
Президентът дръпна съобщението от ръцете му, сгъна го и го прибра в джоба, сякаш бе самият ключ към властта.
— Виждаш, — каза той — колко е просто. Ти помагаш на мен, аз на теб.
— Да, да, разбира се — отвърна Кнефхаузен със зареян поглед.
— Те са твои приятели. Ще направят каквото им кажеш. Всички тези неща, които ми казваше, че могат да правят…
— Да, частиците, способността за репродукция, умението, Боже мили, да построят цяла планета… — Кнефхаузен щеше да продължи до безкрайност с изброяването на техните умения, но президента го прекъсна нетърпеливо: