Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи
Глава първа
ПО СЛЕДИТЕ НА РОДРИК ДРЮ
Над просторната самота на канадските гори, равнини и езера трептеше спокойна обедна омара. Лосът и карибуто, пасли от ранни зори, си почиваха под меките лъчи на февруарското слънце. По пладне, свит на кълбо в леговището си сред скалите, рисът се готвеше да тръгне на лов, а лисицата се бе отдала на обикновената си следобедна леност. Лосовите птици, доволни, разперваха сладостно перата си под нежната светлина. Наоколо се топяха последните снегове.
Беше времето, когато, тръгнал по дирята на дивеча, предвидливият ловец сваля раницата си, събира тихичко сухи дърва да стъкне огън, носле, като си е похапнал, запушва лулата си, наострил зрение и слух.
Ако в такъв момент го заговорите, ще ви даде знак да мълчите, като ще ви прошепне:
— Ш-ш-шт! Тихо! Може би на две крачки от нас има дивеч. В тези часове всички животни обикновено са сити и дремят. Не ни ли усетят, ще останат така още час-два. Лосовете и карибутата може да са на един хвърлей от нас. Де да знаеш…
Скоро нещо се размърда в глухата пустош.
Най-напред окото долови черно петно по светналия склон на заснежения хребет. После то взе да става по-голямо, да се обтяга и удължава, като простира предните си нозе и свива плешки.
Вълк.
Вълкът, след като се е наял, обикновено заспива дълбоко. Опитният ловец лесно може да се досети, че щом звярът е станал, значи е подплашен.
И наистина, самотният скитник току-що бе подушил онова, което най-много стряска обитателите на Уайлд1: миризмата на човек.
Вълкът слизаше бавно по белия склон, отпуснат все още от яденето и съня, но и разтревожен от стария наследствен инстинкт за самосъхранение.
Както се влачеше по разтапящия се сняг през една поляна, изведнъж спря. По-силно бе усетил вече човешката миризма.
Това беше толкова явно, че като вирна муцуната си навъзбог, звярът отправи към братята си в гората и равнината своя предупредителен знак.
Докато още е светло, вълкът се задоволява с това. Но ако е настъпила нощта, веднага се спуска срещу човека, а и други вълци откликват на неговия зов. Сред бял ден единакът се ограничава с нададения вой, след което се връща назад.
Този вълк обаче не се върна. Продължаваше да души неспокойно въздуха. Далеч пред него се виждаше утъпканият от шейна и кучета път.
Това бе шейната, поела от търговската фирма при Нипигонското езеро и отнасяща младия Родрик Дрю към далечната цивилизация.
Но не тази шейна и човекът в нея плашеха вълка, който беше настръхнал и озадачен, но и не желаеше да избяга. Причината за неговата уплаха идеше от север, откъдето духаше и вятърът. Към подушената миризма се прибавяше и ясно доловеният звук. И едното, и другото доизплашиха звяра, той хукна по белия склон и се скри в една горичка.
Там, откъдето идеше опасността за вълка, се простираше малко замръзнало езеро, а от най-отдалечения му бряг, на четвърт километър разстояние от покрайнината на обширна гора от балсамови дървета внезапно се показа друга шейна, теглена от буйни кучета и носеща друг човек.
За известно време бъркотията на кучетата, чиито каиши се бяха преплели и които се бяха отдали на свойствената им за полудивата нортландска порода вражда, не бе разбираема.
Но скоро се разнесе строгият и повелителен глас на човека, изплющя бич и хъските заскимтяха. Като по чудо редът се възстанови и кучетата се понесоха по гладката повърхност на езерото, напомнящи жълтеникав лъч.
Мъжът, който тичате покрай шейната, беше висок, добре сложен, а по грубоватия му вид лесно можеше да се разпознае индианец.
Групата не бе изминала и четвъртината на езерото, когато се разнесоха други викове и нова шейна се появи из балсамовата гора. И тази шейна се движеше с луда скорост, а и нейният водач също тичаше отстрани.
Наближавайки леда, човекът се метна на шейната, заповедните му викове към кучетата станаха още по-пронизителни, бичът засвистя над главите им и опари техните гърбове. Втората шейна почти настигна първата при края на езерото, недалеч от мястото, където вълкът изчезна, след като бе надал тревожния си вой.
Двадесет и четирите хъски от двете шейни бяха премалели от умора след продължителния бяг. Техният ход беше взел да се забавя, когато двете предни кучета неочаквано се заковаха на място. След малко всички кучета легнаха по корем, както си бяха впрегнати, раззинаха уста и изплезиха езици. Снегът поаленя от разкървавените им крака.
Двамата мъже също не изглеждаха по-малко изтощени. По-възрастният, както вече казахме, бе чистокръвен индианец от самотния Велик север. Другарят му нямаше още двадесет години. Младият беше висок и тънък, но здраво сложен, мускулите му бяха гъвкави и силни като на уайлдски звяр. Хубавото му лице бе хванало лек бронз както от чистия въздух, така и от индианската кръв, смесена с бялата кръв, която течеше във вените на младия човек.
1
Уайлд — непреводим общ израз. Област в Северна Америка, която се пресича от Полярния кръг. Б. пр.