Тримата мъже обсъдиха положението и решиха: кучетата и шейните засега ще оставят на завет в дупката между скалите, а те, добре въоръжени, щяха да продължат сами, колкото се може по-бързо и по-предпазливо.
Часът бе десет, когато тримата, уверени, че са по петите на унгасите, се намериха в края на долината. Тук тази долина се раздвояваше в различни, още по-широки разклонения.
Колкото и малка, изненадата бе неизбежна. И следите се разделяха. Унгасите се бяха отправили напред в две групи. Едната от шейните бе поела по североизточния склон, другата — по северозападния. Къде ли бяха Унга и Минетаки?
Тримата другари се спогледаха въпросително.
Род, най-нетърпеливият, тръгна по североизточната диря с надежда, че ще намери някакъв знак, който да им подскаже вярното решение.
Не беше изминал и стотина метра, когато видът на едни трънливи храсти го накара да спре и да нададе тревожен вик.
Върху един клон над пътя висеше къдрица от черна и мека коса, заблестяла на слънцето.
Чули вика на Род, Уаби и Мукоки отидоха при него и видяха черния кичур, без никакво съмнение — от косата на Минетаки. Гледката ги развълнува.
Мукоки придърпа клона и внимателно пое къдрицата. След това подсвирна продължително, с което изразяваше презрение, невъзможно да се изкаже с думи на английски.
После добави:
— Минетаки е в другата шейна!
И посочи къдрицата на двамата си другари.
— Гледай… Коса отрязана… На трън закачена… Унга оставил нас заблуда…
Той веднага пое назад. Род и Уаби го последваха без колебание.
След като изминаха четвърт километър, старият ловец отново спря и без да продума (което значеше много!), посочи с пръст малките женски стъпки край дирите на шейната.
Оттук нататък следите от обувките на Минетаки започнаха да се явяват сякаш на определени интервали. Навярно момичето нарочно бе поискало да ходи от време на време пеш, за да остави знак на ония, които щяха да й се притекат на помощ.
Така мислеше Мукоки. А и Уаби бе на същото мнение.
Род се колебаеше. Колкото повече напредваха на северозапад, толкова по-голяма мъка го обземаше. Ами ако Мукоки греши?
Доверието му в здравия усет и мъдростта на стария индианец беше пълно. Но Род не можеше да не допусне, че ако унгасите бяха проявили хитрост с отрязания и закачен на тръните кичур коса на Минетаки, не биха пропуснали да изхитруват и с обувките на девойката, използвайки ги за лъжлива диря.
Номерът с къдрицата не беше ли сам по себе си уловка за преследвачите? Би трябвало да са много умни, за да не се хванат на въдицата и да не тръгнат по погрешната следа.
Предчувствието на Род му внушаваше все по-настойчиво да внимава, много да внимава. Властен вътрешен глас му повеляваше:
— Минетаки не е тук!
От страх да не му се присмеят той се въздържаше да довери съмненията си на своите другари, чиято увереност го смущаваше.
Най-сетне, като не можеше повече да издържи, той се реши да каже с известно стеснение:
— Слушай, Уаби, аз се връщам обратно, за да тръгна по другата диря. Ако не открия нищо, след около час ще дойда при вас.
Уаби напразно се опита да го разубеди, изтъквайки, че не е безопасно за тяхната и без това малка група да се дели. Мукоки, когото също попитаха за мнението му, само сви рамене, без да отговори точно и ясно какво мисли.
Род беше решен и скоро се върна при загадъчното разклонение. Тръгна по североизточната диря с разтуптяно сърце и отново мина край храста, където бяха открили къдрицата.
До изтичането на обещания за връщане час той не успя да открие нищо интересно. Дирята все тъй бягаше по снега. Род нито се спря, нито се върна назад.
Каква беше тая сила, която идваше от дълбочината на душата му и го тласкаше да бърза? Колкото повече напредваше, толкова повече се убеждаваше, че е на прав път. Сякаш някакъв магнит го привличаше. Не беше суеверен, но това чувство го смущаваше.
Мина още един час.
Местността ставаше все по-страшна и дива. Наоколо се виждаха разпокъсани скални гребени, пукнатини, урви, из които щяха да потекат пенести потоци.
Все тъй воден от инстинкта си, Род намали ход. Стискаше пушката си, готов за стрелба. Всяка минута отпреде му се изпречваха огромни канари, сякаш нарочно му устройваха засада.
Като отмина една такава канара, голяма колкото къща, се смрази от ужас. На пътя лежеше вече втори труп. Труп на индианец. Разперил ръце на снега, с обезобразено от агонията лице. На гърба му между раменете зееше широка рана от меч. Снегът аленееше от прясната кръв. Не личеше да е имало борба и смъртта навярно бе настъпила преди един час.
Род не можеше да се откъсне няколко минути от тая гледка. Кой беше убил нещастника? Да не би Минетаки да е погубила един от своите похитители?