В тия двама другари ние познахме нашите двама приятели: Мукоки и Уабигун. Мукоки, стар и верен воин, опитен водач и неуморим следотърсач; Уабигун, предан син на Джон Нюсън, шеф на търговската фирма в Уабинош Хаус, и на хубавата чер-венокожа княгиня, които като родители бяха вложили в него най-доброто от расите си.
Двамата мъже имаха вид на много угрижени. Докато си поемаха дъх, те се заглеждаха втренчено един в друг, без да си продумат.
— Боя се, че няма да успеем да ги настигнем — каза по-младият. — Ти какво мислиш, Муки?
Вместо да отговори, Мукоки се наведе над дирята, оставена в снега от шейната, която преследваха.
Цяла минута Мукоки разглеждаше внимателно снега, оставените отпечатъци от кучешките нозе, от плазовете на шейната. После, като вдигна глава, с неподражаем глас на задоволство, присъщо на характера му, рече:
— Без друго ние стигнем тях. Шейна техна дълбока следа остави. Двама души шейна. Водач и пътник. На техни кучета по-тежко от наши. Бавно върви. Стигнем без друго.
Уаби обаче продължаваше да клати неспокоен глава.
— Кучетата ни — каза — са съсипани. Виж, Муки, как са се разкървавили. Моето предно куче куца страшно.
Големите кучета, вълча порода, наистина бяха за оплакване. Слънцето бе размекнало снега, без да го е разтопило. Подир стъпките снегът се нарязваше на хиляди късчета.
Мукоки разгледа по-отблизо впрегнатите кучета и лицето му помрачня:
— Лошо, много лошо! Ние луди, луди… Уаби изрази съжаление:
— Наша си е грешката! Защо не взехме достатъчно кучешки терлици? Мисля, че имам в шейната само дванадесет. Едва за три от кучетата. Бога ми, не трябва да…
Той се спусна към тобогана2, взе терлиците и като се върна при стария индианец, който беше доста разстроен, каза:
— Има само една възможност, Муки. Да изберем трите най-добри кучета и не двамата, а единият от нас да продължи с тях.
Силните подвиквания на мъжете и плющенето на Мукоковия бич вдигнаха на крака изморените кучета.
Три измежду най-едрите и най-силните от тях бяха впрегнати в шейната на Уаби, като обуха лапите им в терлиците от еленова кожа. Други шест кучета с по-добър вид се прибавиха към тройката.
След малко впрягът се спусна с пълна сила по следите на Родрик Дрю. За да не тежи на кучетата, Уаби тичаше, доколкото може, покрай шейната.
Тоя трогателен подвиг започна малко след полунощ, осемнадесет часа откакто Родрик бе отпътувал от Уабинош Хаус. За половината нощ и преди обеда разстоянието между преследвания и преследвачите бе изминато, кажи-речи, цялото.
Хора и кучета не почиваха повече от няколко минути. През езера и планини, през тъмни гори и голи равнини те тичаха безспир, втренчили очи в прясната диря на бягащата шейна, като от време на време, гладни и жадни, разквасваха устата си с малко сняг.
Самите свирепи хъски сякаш разбираха каква повелителна нужда ги тласкаше напред, следвайки съдбоносната диря, по която ги насочваха господарите им.
Хъските усещаха все по-близо и по-близо отпреде си миризмата на човек и на други кучета, които трябваше да настигнат.
Дори и при това върховно усилие, цели разкървавени и залитащи, кучетата инстинктивно се възбуждаха до най-висока степен от преследването, което усещаха като свое дело. При всеки доловен дъх отпреде си те се озъбваха и настървението им да победят никак не беше по-малко от това на човека, който ги мъчеше.
Тънкият им усет, че наближават Уайлд, ги освобождаваше от нуждата да бъдат направлявани из пътя. Упорити до смърт, те влачеха товара, като все повече и повече изплезваха езици, сърцата им отмаляваха, а очите им, кръвясали, заприличваха на огнени точки.
От време на време, изморен до крайност, Уаби се мяташе на шейната да си поеме дъх и да изтегне изтръпналите си нозе. Тогава кучетата се напрягаха по-силно и намаляваха бързината си поради увеличения товар.
Грамаден лос прекоси пътя им на стотина крачки от шейната, като рогата му с трясък изпочупиха клоните на дърветата. Кучетата от вълча порода не му обърнаха внимание.
Малко по-нататък пред тях като сива точка се мярна рис, който се бе подплашил, приличайки се на слънце върху скалата. Едва съгледали своя смъртен враг, хъските изопнаха мускули и ускориха и без това силния си бяг.
Но препускането взе да отслабва. Кучето отзад, вече съвсем отмаляло, можеше само да бъде влачено от другите. Уаби се наведе от шейната, отряза с острия си нож гръдния му ремък и то се просна край пътя.