Две други кучета едва теглеха. Трето куцаше, макар и да тичаше. И снежният път все повече се изпъстряше с кървави петна.
Сега подир всяка секунда се увеличаваше мъката, изписана по лицето на Уаби. Очите му, както и на кучетата, се зачервяваха от страшното напрежение. Устните му издишваха умора. Яките му като на елен нозе се подгъваха от тежестта на тялото.
Все по-начесто взе да се качва на шейната и след тия почивки все по-трудно тичаше. Нима трябваше да се откаже?
Когато шейната излизаше от гъстата гора, която току-що бяха прекосили и Уаби отново пое пеш, подвиквайки на кучетата, отпред се разстла необятна, ослепително бяла шир. През блясъка на слънчевата светлина присвитите очи на Уаби съгледаха черна точка върху чистата снежна покривка.
Това беше шейната, която отнасяше Род.
Опита се да извика, но гласът му бе толкова слаб, че не би се чул и на сто крачки. Коленете му се прегъваха. Нозете му съвсем натежаха и той се свлече изнемощял на снега.
Кучетата спряха заедно с него, заобиколиха го, ближейки лицето и ръцете му. Топлият дъх между челюстите им излиташе като пара.
По едно време на младия метис му се стори, че денят неусетно се е превърнал в нощ. Очите му се затвориха сами. Все по-слабо усещаше нежното дихание на кучетата, сякаш те се бяха отдалечили от него. И потъваше все по-дълбоко в тъмнината.
Подсъзнанието му обаче се напрягаше да го опомни. Помисли си, че му остава още едничка възможност. И отново като че ли усети дъха на кучетата и топлия им език по лицето и ръцете си. С мъка отвори клепачите си. Вече не различаваше черната точка по снега.
Поизправи се, пропълзя по колене, опипвайки като слепец следите. С големи усилия сред разбърканите кучета успя да се качи на шейната, която беше на няколко крачки от него.
Пръстите му конвулсивно докопаха студената стомана на пушката. Възможността, единствената възможност бе в това! Мозъкът му забуча от тази мисъл и от тези думи. С нечовешки усилия на волята той повдигна пушката до рамото, сетне, за да не нарани кучетата, насочи цевта към небето. И гръмна. Веднъж, дваж…, пет пъти. А след петия изстрел извади от пояса си нови патрони и стреля още, още, още… Докато черната точка върху снежната пустош намали ход, спря се и пое назад.
Уаби продължи да стреля, докато изпразни паласката си. Изпогори ръцете си.
Главата му се замая. Чу наблизо вик, изправи се и, залитайки, извика:
— Род… Род, ти ли си?
Родрик Дрю скочи от шейната, притича и го прегърна, след което Уаби отново падна на снега.
— Какво ти е, Уаби? Какво е станало, за бога? Ранен ли си? Падналият се опита да преодолее слабостта си.
— Род — прошепна най-сетне той. — Род… Сестра ми… Минетаки…
Не можа да довърши и се отпусна тежко в ръцете на Родрик, който изведнъж пребледня и се обади с разтреперан глас:
— Хайде, Уаби, моля ти се… Доизкажи се, за бога! Какво е станало с Минетаки?
Уаби прошепна:
— Унгасите я плениха…
Това усилие го изтощи докрай. Дишането му спря и той се просна като мъртъв на снега.
Глава втора
КАК МИНЕТАКИ ПОПАДНА В РЪЦЕТЕ НА ИНДИАНЦИТЕ УНГАСИ
Няколко минути Родрик не можеше да се освободи от мисълта, че наистина животът бе напуснал тялото на младия му приятел. Уаби лежеше неподвижен и бледността му беше толкова страшна, че Род, също пребледнял, започна да го вика отчаяно с премалял глас.
Човекът, който караше Родриковата шейна, се наведе над двамата. Пъхна ръката си под дебелата риза на Уаби, подържа я малко там и каза:
— Сърцето бие.
Той извади от пазвата си металическо шишенце, отпуши го, пъхна отвора му между стиснатите устни на Уаби и изсипа няколко капки в гърлото му. Действието на това сърцеукрепително лекарство бе мигновено, Уаби отвори очи, зърна загрубялото лице, наведено над него, и пак ги затвори.
Водачът изглеждаше вече угрижен. Разгледа разнебитената шейна и прострелите се на снега кучета, отпуснали глави на предните си лапи. И присъствието на друга шейна не можеше да ги изтръгне от тяхната неподвижност. Ако не бяха изплезените им езици и не се движеха хълбоците им, човек би си казал, че те са измрели.
— Всички те, и хората, и кучетата, са тичали, докато са изпопадали…
Тази диагноза малко обнадежди Родрик. Като усещаше, че животът се възвръща постепенно в тялото на приятеля му и като гледаше неговото и на кучетата изтощение, питаше се с ужас дали не се е случило някое по-голямо нещастие след пленяването на Минетаки. Да не би милата и красива сестра на Уаби да е умряла? Дали дивите унгаси не са я убили?