Хубавата й черна коса се озаряваше от пламъка, тежко висяха плитките й. Беше втренчила очи в разжареното огнище и сякаш бе готова да скочи в огьня, но да се спаси.
А близо зад нея — би го досегнала, ако протегнеше ръка — стоеше изправен мъж, чийто вид накара Родрик да потрепери. Беше самият Унга, червенокожият дявол, главатарят на разбойниците. Говореше непрекъснато на Минетаки и рязко замахна към нея…
Род несъзнателно изкрещя. Кучетата се стреснаха. Той се изправи. Сънуваше ли? Или онова, което видя, беше действителност?
Напразно се опитваше да се освободи от това ужасно видение. Хвърли още дърва в огьня и така го раздуха, че в нощта се издигна цял стълб от пламъци и искри, който освети близките дървета.
Обилната светлина го успокои. Той пак седна край огьня и се опита да подремне.
Но отново образът на Минетаки се изправи пред него. До нея все така стърчеше Унга с отвратителното си лице и застрашителен вид.
Род скочи повторно. Разтърка очи. Изби го студена пот. Той се отказа от дрямката. Според часовника, който измъкна и погледна на светлината на пламъка, минаваше полунощ. След час трябваше да събуди другарите си.
Зае се да приготви закуската и да нахрани кучетата. Точно в един и половина влезе в колибата и бутна по рамото Уаби:
— Ставай! Време е да тръгваме.
Младият мъж стана, протегна се, а след малко заедно с Мукоки седнаха до огьня при Род.
Род не издаде неспокойствието си. Не спомена нищо за видението, явило му се на два пъти. Положението само по себе си беше достатъчно тъжно. Но доколкото можа, накара другарите си да побързат и сам изяде пръв закуската си.
Мукоки се зае да търси предишната диря, която те бяха оставили, когато миналата седмица се връщаха в Уабинош Хаус от големия си поход на Север.
Дирята вървеше най-напред по една дълга долина, издълбана в гората от поток, който зиме замръзваше и по който можеше да се стигне до коритото. Тръгнаха под светлината на луната, която бе започнала да се спуска по стръмнината на небето и да удължава сенките по земята. После луната изчезна зад дърветата и останаха да светят само звездите.
Двете шейни се движеха бавно по неравния път успоредно на потока. Най-сетне след четиричасов уморителен ход гората се проясни и понеже тримата мъже бяха стигнали върха на един стръмен гребен, Мукоки заповяда:
— Стой!
На другия планински скат се простираха едва забележими през нощта грамадни скали и разкривени дървета, а след тях — гори, долини, урви. Трябваше да разсъмне, за да може да се продължи по-нататък.
Накладоха огън, около който се разположиха. Измина доста време, което се стори още по-безкрайно на тримата нетърпеливи мъже, докато звездите избледняха от светлината на зазоряването.
По-нататък старата диря се губеше, но опитният ловец Мукоки успя да се ориентира из дребните храсти и с доволен глас обяви, че са на прав път.
През целия ден пътуваха непрекъснато, ако не се смяташе краткият престой, когато спряха да обядват. Род и Уаби се възхищаваха от сигурността, с която старият индианец караше шейните. Очите му винаги бяха нащрек. От време на време спираше кучетата и се отбиваше надясно или наляво. Не говореше, а и Род и Уаби не отронваха дума. Оставяха Мукоки да върши каквото знае. Тъй ловците не пречат на кучето да души и открива следите.
От време на време и те разпознаваха някои дървета, край които са минавали преди, някоя особена скала или някой дол.
Случваше се да попаднат на свои стари дири из усойни места с неразмразен сняг и това беше сигурен знак, че не са се отклонили. Но как Мукоки умееше да се оправя без никакви белези, доверявайки се само на паметта и зрението си? Това учудваше дори Уаби.
А Род с растящо безпокойство се питаше как ще се оправя, когато сам поведе групата напред. Единствено мисълта за Минетаки, която го зовеше от неизвестността и протягаше към него ръце, за да я избави, му вдъхваше смелост.
По залез спряха за нощувка. Както и предишната вечер струпаха набързо колиба и накладоха огън. Докато се разсъмна, тримата се редуваха да дежурят под звездното небе и луната.
След пладне на втория ден Мукоки, който винаги вървеше отпред, като разглеждаше местата до най-малки подробности, радостно нададе вик:
— Колиба! Гледайте!
Лицето му ликуваше.
Това беше старият стан, непокътнатата още колиба от борови и балсамови клони, където на връщане в Уабинош Хаус се бяха подслонили тримата мъже.
Уаби сложи разтрепераната си ръка върху рамото на Род, не по-малко развълнуван от него.
— Твоят час, Родрик, дойде…