Глава четвърта
ЧОВЕК С МЕЧИ НОЗЕ
Родрик усети, че му прилошава. Каква тежка отговорност щеше да поеме отсега нататък!
По кой път бе тръгнал в оня ден, когато временно се отдели от другарите си, поемайки наслуки на лов за дивеч?
Пред изоставената колиба се простираше широка слънчева поляна, където снегът съвсем се бе стопил. Не личаха никакви следи, а той трябваше да води групата напред.
Кучетата, доволни, че почиват, се бяха изтегнали по земята. Тримата мъже тревожно мълчаха. Родрик отправяше безмълвно гореща молитва към Бога.
Добре си спомняше, че бе вървял на юг и именно в тази посока се насочи съвсем случайно и с пушка в ръка, следван на известно разстояние от Уаби и Мукоки, които не искаха да му пречат.
За своя голяма почуда той разпозна някои от храстите, които му се сториха някак по-особени от другите. Шест месеца по-рано, когато не знаеше нищо за Нортланд, не би ги и забелязал. Но през дългия си зимен поход на лов за вълци, после и заради златната мина, без да иска, бе приучил очите си да наблюдават по-зорко.
Недостатъчната увереност отначало го караше час по час да се двоуми и да се обърква.
Знаеше още, че бе навлязъл в просторна долина, позна я без усилие и си спомни, че се бе изкачвал по отсрещния склон. Но докъде точно, не можеше да каже.
Спря се, разучавайки с поглед и мисъл хаотичния пейзаж, който се простираше пред него.
Смайването му растеше. Обърна се и видя на тридесетина крачки зад себе си Уаби и Мукоки, които го гледаха. Това го смути още повече.
Обзе го чувство на безпомощност. Гърлото му се сви и сълзи на отчаяние замъглиха очите му. Нима Минетаки беше окончателно изчезнала?
Би останал така цяла нощ, вкаменен като статуя, ако не бе го поразила ослепителна светлина, блеснала в пространството.
Тая светлина идеше от насрещния склон. Струеше от огромен леден блок, закрепил се върху една скала и попаднал там по каприза на някоя пряспа и по странната игра на природата.
Тъкмо този блок, кристална чист и прозрачен, отразявайки като през призма слънчевия лъч, изпращаше на младия човек своя знак.
Родрик веднага се сети, че бе минавал покрай същия блок. Побледня от радост и с приглушен вик се спусна напред, бърз като дива коза.
Другарите му, на които не бе обяснил какво става, едва го настигнаха с шейните, докато се спускаше по снежните склонове на долината и възлизаше по насрещния склон, втренчил очи в необикновения знак.
Когато стигна до синкавия блок, трябваше да спре, за да си поеме дъх, защото вече не можеше да диша. И чак след няколко минути успя да обясни на Уаби и Мукоки, че в случая според него има пръст самата съдба.
Последвалите похвали го изпълниха със заслужена гордост и щом дишането му се успокои, той пое към гребена на планината. Когато стигна там, слънцето клонеше към студения хоризонт, но благодарение на инстинкта си Родрик бързо възстанови и някои допълнителни подробности.
При други обстоятелства и ако случаят не беше трагичен, Уаби и Мукоки биха се посмели, като гледаха как младият човек ту се навежда, ту се изправя да търси наоколо невидимата диря с увереност на стар ловец.
В началото на нощта Род попадна на полянката, където полуизгорелите цепеници бяха същите, които бе намерил на това място миналата седмица и които бяха оставили похитителите на Минетаки.
Гърдите му се изпълниха с надежда и сърцето му затуптя по-силно. Същите кости, същите остатъци от храна бяха пръснати около огнището. Род вече знаеше това, което го интересуваше.
Напразно обаче търсеше стъпките на девойката, които бе намерил тогава. Напразно и Мукоки ровеше снега да открие следи от хората, минали оттам с шейните и кучетата. Всичко се бе изличило поради размразяването.
— Ще пренощуваме тук — каза Уаби. — Трябва да разгледаме местата на светло.
Макар че Род потриваше радостно ръце, лицето на Уаби бе загрижено, а и старият индианец не бе по-весел.
„Още една нощ изгубихме! — мислеха си те. — Още цяла една нощ.“ Преднината на унгасите от няколко дни правеше съмнително настигането им дори ако се намереха следите им. Освен ако не станеше нещо непредвидено…
Двамата мъже скриха от Род своите опасения, за да не го огорчат. Струпаха колиба от брезови клони, накладоха огън и още веднъж групата щеше да спи неспокойно.
Като по-издръжлив Мукоки дежури тоя път през цялата нощ. Род и Уаби въпреки всичко заспаха тъй дълбоко, че не му даде сърце да ги събуди в определения за ставане час.
Сутринта двамата излязоха доста късно от колибата, посрамени заради дългото си излежаване. А Мукоки го нямаше.
Старият индианец не бе губил времето си, откакто се развидели. Прибра се, явно доволен, ако се съдеше по бронзовото му лице.