— И какво? — попита Уаби. Мукоки посочи с ръка на северозапад.
— Te са минали нататък — рече той.
Верен на здравия си разум, старият ловец бе решил, че хората, които законът преследваше, вероятно са тръгнали отначало на юг, възможният изход за тях, но после са се обърнали на север, за да се скрият в неизследваната пустош на Великата снежна самота.
Разглеждайки внимателно местността и гънките на земята, той се приближил до долината, която водеше на северозапад, и сам бе тръгнал по нея.
Тая долина беше твърде тясна, със стръмни скалисти склонове и на много места слънцето почти не проникваше в нея.
Прозорливият индианец скоро разпозна по снега някои белези: кървавите капки тук-там можеше да означават, че сред унгасите имаше ранени.
После, при един завой на долината, където могъщ кедър хвърляше плътната си сянка, ясно проличаха следите от две шейни, от кучета и дванадесетина човека.
Очите на Мукоки блеснаха като пред бой.
— Двете шейни — каза той — сигурно са същите, с които Минетаки тръгна за Кеногами Хаус. Унгасите са ги пленили и са избили придружителите й.
Кучетата веднага бяха впрегнати и тримата мъже се спуснаха с тях по долината. Отпочинали през двете последователни нощи те пътуваха бързо, отминаха кървавите петна, открити от Мукоки, а след час намериха и нови — по-големи и по-пресни.
Както вървеше най-отпред, Мукоки спря: на пътя лежеше по очи вкоченен труп.
Индианецът отиде до трупа, обърна го по гръб и двамата с Уаби лесно познаха, че е един от хората на Уабинош Хаус. Навярно беше пленен по време на битката и откаран от унгасите. Може би се бе опитал да избяга. А беше възможно и да е бил толкова тежко ранен, че унгасите го бяха довършили с брадва, за да се отърват от него. Острието бе разцепило черепа с дълбока бразда, зинала зловещо.
Род гледаше ужасен. Уаби и Мукоки издърпаха за краката трупа по-встрани и го покриха със сняг, все едно че са го погребали. И продължиха ускорено по пътя си.
Долината нямаше край, склоновете й ставаха все по-недостъпни, но през нея човек не се нуждаеше от водач. Вече доста начесто личаха следите на похитителите и на шейните им. Слънцето, спуснало се по това време до хоризонта, не проникваше до дъното на долината.
Кървавите петна ставаха все повече, а и дирите на шейните, успоредни на тях, както забеляза Мукоки, се врязваха надълбоко, до самата пръст.
Навярно, за да не губят време да превързват ранените, унгасите ги бяха качили на шейните и по тоя начин пак бяха забавили скоростта си.
— Добре… Това добре… — изръмжа на няколко пъти Мукоки.
Денят преваляше. Почивките бяха къси и редки. Преследването бе също толкова лудешко, колкото и преди три дни подир Род.
По мръкване тримата ловци на хора попаднаха на нови останки от стан с огнище и на две колиби от кедрово дърво.
И тук фактите бяха красноречиви. Явно, по-удобната колиба е била за самия Унга, а индианците бяха спали в другата.
Пред колибата на Унга се открояваха малки стъпки, които можеха да бъдат единствено на Минетаки. Род и другарите му изтръпнаха при това откритие.
Тяхното вълнение стана още по-силно, когато вътре в колибата намериха отново петна от кръв и окървавени превръзки.
Минетаки ли беше ранена? Или Унга?
В другата колиба намериха проснати две тела на индианци. Единият беше изстинал. Другият беше още топъл. И двамата с дупки от куршуми. Сигурно бяха ранени в битката с хората на Уабинош Хаус, а чак тук бяха издъхнали.
Докато Род и Уаби разглеждаха мъртвите, Мукоки разрови пепелта в огнището и очите му светнаха като неугасналите въгленчета:
— Добре… Това много добре…
Род и Уаби излязоха при него. Като видяха главнята, която Мукоки раздухваше, надул пергаментните си бузи, за да запали огън, двамата разбраха, че са по петите на врага. Както и предполагаха, разбойниците се бяха забавили заради ранените си. Скоро преследвачите щяха да ги настигнат.
Но радостта им бе примесена с тревога. Пред очите им бяха все тия кървави капки в колибата.
Набързо приготвиха вечерята, набързо я изядоха. Макар че лапите на кучетата отново се бяха разкървавили, мъжете им дадоха двойна дажба храна и решиха да продължат гонитбата и през нощта.
По пресните дири под луната и звездите можеха да изминат още много километри.
Едва призори си позволиха да починат само два часа. Подслониха се на завет в нишата между две скали. Когато настъпи зората, дирите на унгасите се видяха тъй ясно, че старият ловец Мукоки обяви с пълна увереност:
— Te минал оттук преди четири часа! Решителният час наближаваше.