— Ще проверя горе.
Звук от съседната стая, където лежеше дядо, ме накара да завъртя глава натам. Беше ли буден? Молех се да не излиза за нищо на света в коридора и да се изправя срещу тях.
На долния етаж нещо отново се счупи. Звучеше така, сякаш някой преобръщаше столове, хвърляше книги от лавиците. Големият дървен часовник, който дядо сам бе измайсторил, издаде последен звън, преди да бъде ударен в земята.
След това чух тежки стъпки по стълбището.
Трябваше да се скрия, но първо исках да намеря скривалище за химикалката. Огледах стаята си. Издърпах леглото, толкова тихо, колкото беше възможно, извадих две дъски от стената, които отдавна бяха разхлабени, и бутнах раницата в тясната кухина. Едва успях. Избутах леглото обратно на мястото му и се промъкнах до най-големия гардероб. Отворих го. Навсякъде имаше обувки, якета, пуловери, панталони. Трябваше да се кача на най-горния рафт, но как щях да успея да го направя? Тук нямаше нищо, по което да се покатеря.
Концентрирах се максимално, събрах всичките си сили и се засилих. И по някакво чудо успях да скоча достатъчно високо, за да се хвана за рафта с крайчетата на пръстите си. Освен това, без да знам как, успях да вдигна цялото си тяло така, че да преметна единия си крак отгоре.
— Кой е там?!
Гласът идваше от стаята на дядо. Нови стъпки по стълбището. Едва смеех да дишам, бях пропълзяла възможно най-навътре в гардероба, когато чух как вратата на дядовата стая се отваря.
— Кои сте вие? Какво правите тук?
В същия момент чух удар и нещо тежко падна на пода.
Дядо!
— Къде е тя?! — извика един гневен глас.
Стиснах очи. Притиснах ръце към устата си, за да не издам звук, и междувременно се чудех как мога да му помогна по един или друг начин.
Но как можех да го направя?
— Хайде, отговаряй!
Сега беше друг глас — по-дебел и груб. Опитах се да пропълзя още по-навътре в гардероба, но не се получи. Усетих, че лежа върху нещо гладко, може би найлонова торба, не можех да видя в тъмнината. Завих се с нея, като се надявах, че ще е достатъчна да ме скрие.
— Не знам за кого говориш — отвърна дядо.
Чу се нов удар. Дядо извика от болка.
— Много добре знаеш! Къде е то — момичето, което живее с теб? Къде е Джули?!
Отворих широко очи.
Те търсеха мен!
Още шум, още неща, хвърлени по пода. Никакъв звук от дядо.
— За последен път, старче: къде е тя?!
Притиснах крака към гърдите си. Дядо не отговори.
— Ти, проклет…
Очевидно мъжът беше нападнал дядо и сега го риташе и удряше.
Не можех да стоя тук! Трябваше да му помогна!
— Успокой се, човече, ще го убиеш — каза другият.
— Не ми пука!
Дядо изпъшка. Тогава мъжът спря, задъхан.
— Хайде, трябва да продължим да търсим.
Дявол да го вземе, какво щях да правя сега?
Вратата на стаята ми се отвори. Чух стъпките на два чифта крака. Издърпаха чекмеджетата на нощното шкафче, на скрина, отвориха вратите на гардероба, разместеха закачалките, изхвърлиха дрехи на пода. Преместиха чанти и чували, ходиха напред-назад, издърпаха леглото.
След това настана тишина.
— И тук не е — каза единият от тях.
— Може би е пренощувала при някого — отговори другият.
— Едно нещо е сигурно — каза първият. — Това няма да се разчуе.
15
Погледнах надолу.
„Не падай — казах си. — Каквото и да правиш, не изпускай перваза. Има поне пет метра до долу. Ако паднеш долу, ще се пребиеш до смърт.“ Така че стиснах зъби, хванах се колкото може по-здраво, притиснах пръсти в перваза. И се получи, успях да се задържа здраво.
Или поне достатъчно дълго.
Ругаенето по мой адрес и претърсването на стаята бяха приключили, така че предположих, че тези, които бяха влезли с взлом вкъщи, бяха готови. Тъкмо щях да се изкача обратно горе, когато силен порив на вятъра ме залюля и аз изпуснах перваза с едната си ръка. Останах да вися във въздуха, люлеейки се, и междувременно се опитвах да не крещя. След това вятърът се успокои. Не знам как успях, но все още се държах с другата ръка за перваза.
Погледнах дланта си, ръцете си. „Вдигнете ме — заповядах им. — Вдигнете ме, за бога.“ И като по чудо те започнаха да ми се подчиняват. Стиснах зъби, докато забивах пръстите си в перваза, и бавно се вдигнах нагоре. След това се хванах и с другата ръка и тогава вече стана по-лесно. С крака докоснах тухлената стена и сантиметър по сантиметър започнах да се изтласквам нагоре към прозореца, докато не преметнах единия крак през него.