Успях.
Влязох.
В същия момент чух шум от вратата долу. Погледнах през малка пролука в пердето. Двама мъже излизаха от къщата. Бяха обърнати с гръб към мен, но под светлината на външната лампа на стълбището можех да видя, че единият мъж има кръв по ръцете си. Спряха и се огледаха наоколо. Веднага се скрих зад пердето, затаих дъх.
— Хайде — каза единият скоро след това. — Тръгваме.
Погледнах отново. Не видях как изглеждат, освен че единият от тях имаше конска опашка. Косата му блестеше в сребърен цвят.
Влязоха в една кола и си тръгнаха. Бяха твърде далече, за да видя номера или марката на колата.
Гарваните продължаваха да стоят на мястото си и да гледат към къщата. Тринайсетият не се беше върнал. Накараха ме отново да мисля за нещастия, война и смърт. А вън, в коридора, лежеше дядо.
И не мисля, че се движеше.
16
Кръвта, която се виждаше встрани от главата му, бе тъмночервена и обилна.
— Дядо! — извиках.
Той лежеше по корем, с глава, обърната настрани. Имаше голяма подутина над едното око. Частта от лицето му, която се виждаше, беше покрита с кръв — и прясна, и засъхнала, а на пода до него лежаха два зъба. Потърсих пулс на врата му. Едва усещах нещо.
„Поне е жив — помислих си, — но трябва да отиде в болница. И то бързо.“
Мушнах дясната му ръка под корема, свих единия му крак и го завъртях настрани. След това поставих ръката му под главата, установих, че така лежи сравнително стабилно.
Колкото може по-бързо изтичах надолу по стълбището до прастария телефон с шайба, събиращ прах върху една малка масичка в коридора.
Но сигнал нямаше.
Или лошото време го бе развалило, или тези, които бяха влезли с взлом, бяха прекъснали телефонния кабел, за да не можем да позвъним на полицията. Какво щях да правя сега? Трябваше веднага да заведа дядо в болницата!
Този безнадежден скъперник! Един мобилен телефон можеше да му спаси живота. Как щях да успея да го заведа до болницата? Да изтичам до най-близкия съсед и да позвъня? Беше твърде далеч, а освен това беше посред нощ.
И след това се сетих.
Колата на дядо.
Старият ръждясал форд вън, в хамбара. Нали дядо всяка неделя ме караше с него до мама, все нещо бях запомнила от това, което той правеше. Колко трудно можеше да бъде?
Отворих кутията за ключове в коридора и откачих голямата връзка с ключове на дядо.
След това изскочих навън.
Вратите на хамбара изскърцаха, когато ги отместих. Не включих лампата, вместо това побързах да стигна до колата, отворих вратата на шофьорското място и седнах вътре. Бутнах ключа в стартера, завъртях го и задържах, докато колата не започна да ръмжи. Скоро след това двигателят забръмча. Светлините на таблото се включиха.
Окей. Колата бе запалена.
Сега какво?
„Трябва да включиш на скорост“ — казах си и се опитах да сложа скоростния лост на позиция О. Не правеше ли дядо така? Но колкото и силно да го дърпах, не успях да го преместя. Оставих го, опитах се да помисля. След това натиснах спирачката и сега вече лостът успя да се премести лесно, дръпнах го към Б. Освободих натиска върху педала и колата започна да се движи. Вкопчих се във волана. Изправих се максимално, за да ми е по-лесно да виждам, и се насочих към отвора на вратата, извеждайки колата от хамбара.
Готово. Вече бях навън.
Но никога нямаше да успея с това темпо, затова натиснах до долу другия педал така, че колата избуксува. Залепих се за седалката, но се държах здраво. Справях се със завоите, следвах следите от трактора, които започваха от хамбара, преминаваха през двора и стигаха чак до къщата. Тревата шумолеше под колата.
Пред вратата натиснах спирачката толкова рязко, че полетях напред и почти ударих главата си в предното стъкло. Но гумите се заровиха дълбоко в калта и колата спря. Преместих скоростния лост отново на позиция Р, завъртях ключа и изскочих навън.
Дядо лежеше точно там, където го бях оставила. Все още дишаше, но едва-едва. А как щях да го сваля от втория етаж? Как щях да го вкарам в колата? Та той тежеше поне 100 килограма!
Никога не се бях чувствала по-силна, отколкото сега. Опитах се да го вдигна, след това започнах да го влача след себе си. Можеше и да се получи, защо пък не?
Наведох се, промуших ръцете си изпод ръцете на дядо.
— Извинявай — казах аз, когато дядо изохка. Дишах дълбоко, стъпвах по пода, местейки краката си с всички сили, като междувременно се опитвах да изправя гърба си и да напрегна ръцете си. И ми се получи. Успях да вдигна горната част на тялото му! След това тръгнах назад към стълбището, дърпах дядо след себе си. Краката му скърцаха по пода, но изглежда, той не беше в съзнание.