Изправих се, отидох до вратата, отворих я и подадох глава навън. По-надолу по коридора видях една дама в зелен костюм. На едно легло лежеше възрастен мъж. Една жена куцаше и говореше с някого по телефона. Нямаше никакви мъже с конски опашки.
Как не се замислих за това по-рано?
Бях в опасност, независимо къде се намирах!
20
На следващия ден една полицайка ме придружи до вкъщи в „Удсвю“, за да си взема нещата за училище и чисти дрехи. Туристическата раница с кутийката оставих в скривалището си. Ако някой навън ме търсеше заради химикалката, може би не беше никак разумно да я нося със себе си.
Останалата част от уикенда прекарах, лежейки. Дори не излязох да посетя мама. Вместо това уведомих един от болногледачите й, че имам важно контролно по математика, за което трябва да чета. Бях установила, че ако има едно нещо, за което мама проявява разбиране, това е домашното за училище. Особено по математика.
Разучих добре хотелската си стая. Гледах много телевизия — аз, която нямам навика да гледам нещо по квадратната кутия. Беше скучно да се крия. Само лежах и чаках телефонът да звънне, но той мълчеше. Нямаше нищо ново нито от болницата, нито от полицията. Опитах се да чета книга, но беше трудно да се концентрирам. Думите просто преминаваха пред очите ми.
Когато понеделникът дойде, бях облекчена, че ми разрешиха да ходя на училище. Джон Мериуедър смяташе, че е добре да продължа живота си като преди, с изключение, разбира се, на това, че не можех да живея у дома.
В училище усетих погледите на другите момичета, но никоя не се приближи, нито пък казаха нещо. Дори Руфъс, Питър и Джери от най-задната маса не бяха подготвили някакви нови трикове.
Не бях разказала на никого какво се бе случило с мен и дядо, а засега и вестник „Холоуей Диспеч“ не знаеше нищо. Това ме устройваше, защото можех да се срещам с Глен и Маргарет, без да се налага да говоря за случилото се.
Вече бях седнала, когато Маргарет избута Глен от мястото му.
— Хей — извика тя и отметна глава, така че средно дългата й коса се озова зад врата й.
— Хм? — попитах.
— Видяла ли си какво се случва в Шормаут?
— Не. Какво?
Маргарет застина.
— Шегуваш се. Не си ли разбрала?
Само я гледах.
— Купчина тъмни облаци са се съб…
— А, да, това, да — прекъснах я аз. Не бях особено заинтересована.
— Много яко! И сега даже е започнало да вали там.
— Мхм — отвърнах и хвърлих един поглед към вратата, през която Чарлз Фрогъл можеше да влезе всеки момент.
Но не влезе той.
Вместо него се появи госпожица Тили, която както винаги се насочи с леки и бързи стъпки към катедрата. Очевидно Фрогъл все още беше болен. Това ме накара да се замисля отново за кутийката, която открих, и че тези, които нахлуха вкъщи, вероятно търсеха химикалката!
Ако това беше така, нямаше никой друг, освен Чарлз Фрогъл, който можеше да им подскаже за нея. И наистина бях отписала тази вероятност преди няколко дена, но сега, след като мисълта се появи отново, не можех да се отърва от нея.
Можеше ли действително Чарлз Фрогъл да стои зад всичко това?
Затова ли изчезна?
„Снимките — мислех си. — Снимките, които му показах и които той задържа. Сигурно ги е дал на бандитите и им е обяснил какво да търсят.“
Поклатих глава, а междувременно усетих, че се вбесявам. Господин Фрогъл, на когото разчитах, с когото споделих тайната си.
В следващото междучасие се втурнах в библиотеката и намерих свободен компютър. Потърсих телефонния номер на Чарлз Фрогъл и започнах да умолявам библиотекаря да ми заеме телефона за три секунди. За щастие, той се съгласи, но от Фрогъл нямаше и следа. Затова реших да отида до дома му.
Милият полицай се беше погрижил да получа малко пари, така че имах някакви дребни за транспорт. Фрогъл живееше на другия край на града. Щеше да ми отнеме поне половин час с колело, може би дори повече с автобус, така че реших да хвана такси. „Спестеното време е спечелено време“ — помислих си и после осъзнах, че звуча точно като дядо.
Никога преди не бях хващала такси. Аз и дядо нямахме нужда. Когато една свободна кола се появи пред училище, вдигнах ръка във въздуха. Тя спря само на няколко сантиметра от краката ми и аз се качих на задната седалка, опитвайки се да изглеждам възможно най-непринудено.
— „Суан стрийт“ 42, моля — казах аз и затворих вратата след себе си. Шофьорът, мъж в началото на трийсетте, ме изучаваше в огледалото за задно виждане. „Може би не е свикнал да вози толкова млади пътници“ — помислих си и се опитах да не се напрягам. Скоро след това потеглихме.