Днес, за щастие, ми се усмихна, въпреки че изглеждаше, че това й коства всички сили, които имаше. Затворих бързо вратата след себе си, отидох до нея и я целунах по челото. Опитах да се усмихна, но забелязах, че днес никак не ми се удава.
Седнах и извадих тефтера.
— Много си хубава днес — написах аз, въпреки че не беше истина. Тя изобщо не изглеждаше добре. Струваше ми се по-слаба от миналата седмица. Освен това кожата й беше суха, бяла и безжизнена. Имаше бръчки.
— Благодаря, Джули — написа ми тя в отговор и спря за малко, преди да доближи бавно молива обратно до листа. — Училището?
Постарах се да не правя физиономии. Мислех си за Сара, Офелия и другите момичета, за всички грозни неща, които обикновено ми казваха, но не исках да създавам на мама допълнителни притеснения.
— Добре е — отговорих. — Имам шестица на изпита по природни науки. Чарлз Фрогъл беше супер доволен.
Ъгълчетата на устата й трепнаха.
— Рудолф? — написа тя след това.
Рудолф беше котаракът ми. Или по-точно — той беше нечий друг котарак, но един ден просто се появи в хамбара ни и остана там. Получи това име, защото имаше едно малко червено петно на муцунката си. Иначе бе черно-бял и много игрив. Рудолф беше може би най-добрият ми приятел. Въпреки че Маргарет и Глен също ги биваше, значи те също се брояха.
— Вчера хвана една мишка в хамбара — написах аз.
Отново стана страшно тихо. Често, когато седяхме така, се улавях, че гледам часовника. Сега също го правех и се надявах, че мама не го вижда. Освен това винаги се чувствах леко облекчена, когато дядо почукваше на вратата и прошепваше, че е време да си ходим у дома.
Този път, преди дядо да влезе, отгърнах на нова, чиста страница и нарисувах едно голямо сърце. Откъснах го възможно най-тихо и го сложих в ръцете на мама. Тя го взе бавно и го загледа. Очите й светнаха.
Нова напрегната усмивка. Мислех си, че мама определено имаше нужда от резервно сърце.
На връщане към дома ни „Удсвю“, голямата къща, в която живеем само аз и дядо, не продумах много. Забелязах, че дядо ме поглежда от време на време, но аз не отвръщах на погледа му. Само гледах през прозореца как полята и дърветата профучават край нас. Дядо включи радиото след известно време, но аз го помолих да го изключи. Направих го, защото миризмата още ме преследваше. Миризмата на мама. Миризмата на болница.
Миризмата, която казваше, че трябва да сме тихи.
2
Къщата ни се казваше „Удсвю“. Може би това не бе толкова странно, защото се намираше точно до гората и разбира се, имаше гледка към… гората. Мястото, на което живеехме, беше на осем километра разстояние от центъра на Холоуей — град, разположен съвсем в покрайнините на община Халбрук.
Не знам защо го наричаха град, между другото. В него живееха не повече от 13 000 души, но беше красив малък град с павирани тесни улички в центъра, голям пазар, който винаги беше оживен през почивните дни, особено през лятото. Имаше дори малко езерце насред града, където патиците се плацикаха и се пръскаха с вода. Във вестник „Холоуей Диспеч“ бях чела, че Холоуей е избиран няколко пъти за най-приятния град в Халбрук, и познайте дали хората тук не бяха горди от този факт.
За мен и дядо подобни неща бяха незначителни. Ние се борехме със собствените си задачи. За дядо това означаваше да седи във фотьойла във всекидневната и да гледа телевизия. От време на време решаваше някоя кръстословица, четеше бридж колонките във вестника, докато навярно не ги научеше наизуст. Аз пък стоях предимно горе, в стаята си, и пишех домашни или четях, освен ако не бях на откривателско пътешествие в гората Ухурия, съвсем сама. Обичах да съм сама, да чета. Обичах да потъвам в мечти.
С дядо не бяхме много прецизни в начина си на живот. Имам предвид миене и подобни дейности. Бях принудена да се науча да готвя, тъй като дядо не можеше да направи повече от това да си стопли храната от някоя консервна кутия. Консервните кутии са добро решение от време на време, но не и всеки ден.
Дядо, разбира се, не искаше да си признае, но вече не можеше да върши толкова много неща. Гърбът му ставаше все по-зле и по-зле. Не успяваше например да се наведе, за да събере предмети, паднали на пода. Не можеше да се протегне, за да вземе чиния или чаша от горния шкаф, или по-точно — можеше, ако се налага, но това водеше до редица охкания и пъшкания. Дядо не беше добър в това да страда тихо.
Случваше се някой път да ме изненада и да отиде с колата до града, за да напазарува, но по принцип аз бях тази, която трябваше да се погрижи и за това. Най-вече защото той изобщо не знаеше какво трябва да напазарува (все пак бира и камфорови бонбони не бяха това, което очаквах за вечеря), но и защото смяташе, че аз мога да се справя. Не знам дали това не бе неговият начин да ме подготви за живота на възрастните, но във всеки случай било добра тренировка, казваше той. Тренировка и буквално, и преносно.