Отблъснах се от колата.
Ударих се в асфалта първо с ръце, а след това се въртях ли, въртях, чак докато не заприличах на изхвърлен вързоп покрай пътя. Отнякъде чувах клаксоните на коли, свистенето на гуми, докато пясък и пепел се изсипваха върху мен, но колата, в която се возех, продължи нататък.
Лежах, без да помръдвам.
„Поне още съм жива“ — помислих си, докато звуците около мен се превърнаха в някакъв хаос в главата ми. Опитах се да проверя дали всички части на тялото ми бяха все още цели и на мястото си, но не усещах нищо. Обърнах глава и видях, че няколко коли са спрели встрани от пътя. Някой викаше нещо, което не можех да схвана. Други дойдоха, тичайки при мен. Един млад мъж беше първи.
— Добре ли си? — попита ме внимателно.
Отново се опитах да усетя нещо.
— П-предполагам.
Пристигнаха още хора. Същият въпрос беше зададен още няколко пъти, а аз просто стоях там, на земята, в канавката, без да казвам каквото и да било.
— Къде се намираме? — попитах накрая.
Но този път аз бях тази, която не получи отговор. Всички стояха и ме зяпаха. Един от тях ме посочи.
— Но как е възможно? — попита той.
— Кое? — отвърнах аз.
Мъжът отново ме посочи.
— Дрехите ти са разкъсани, но…
Мъжът погледна другите, сякаш за да получи подкрепа за онова, което казваше.
— Но ти не кървиш! Като че ли изобщо не си се ударила!
22
Помогнаха ми да седна на най-близката пейка, въпреки че всъщност нямах нужда от това. Знаех, че съм съвсем цяла.
Може би трябваше и аз да съм удивена, но като че ли бях започнала да осъзнавам, че вече не съм като останалите. Беше като да се намираш по средата на някакъв сън и същевременно да си съвсем буден.
Скоро чух сирени в далечината. Появиха се линейка и две полицейски коли. Въздъхнах и си поех дълбоко въздух, мислейки как ще обяснявам всичко това на Джон Мериуедър.
— Не мога да кажа, че това звучи правдоподобно, Джули — сподели Мериуедър. — Всичко това със светлината, химикалката, буквите, които са прогорили хартията, животните, които са се страхували от теб, хората, нахлули в дома ви и пребили дядо ти. И освен това нямаш никакви наранявания, след като си била изхвърлена от кола, която се е движела с, колко беше, 50 километра в час?
Мериуедър се приближи към масата в спешното приемно отделение. Искаха да ме прегледат набързо след случилото се, но заключението им беше същото като моето: не се бях ударила. Нямах и драскотина по себе си. Мериуедър се наведе напред и се облегна върху лактите си. От тавана светеше лампа, приличаща на чиния. Осветяваше масата помежду ни.
— Всъщност не мисля, че някога съм чувал подобна история — каза той.
— Но тя е истинска — отговорих аз.
Полицаят кимна, но в погледа му не виждах разбиране.
— Имаш ли много приятели, Джули?
— Защо ме питате за това?
— Просто отговори, ако обичаш.
— Не.
— Обичаш ли да четеш?
— Да чета ли?
Полицаят не отговори.
— Да. Обичам да чета.
— Какво четеш с най-голямо удоволствие?
— В момента чета „Модести Блейз“.
Мериуедър се усмихна.
— Значи обичаш силни и умни момичета с добро въображение?
Погледнах го.
— А вие чели ли сте „Модести Блейз“?
— Голямата ми дъщеря има почти цялата поредица.
Сръбнах малка глътка от чая, който ми бяха дали. Мериуедър продължаваше да се усмихва.
И тогава ми стана ясно. Ударих чашата на масата.
— Мислите, че съм си измислила всичко това? Че се опитвам да съм като Модести Блейз?
— Не съм го казал.
— Но си го мислите.
У мен започна да ври и кипи. Не ми ставаше по-добре и от скептичния поглед на Мериуедър.
— Сега полицията отива до дома на учителя ти и ще видим докъде ще ни доведе това. Но трябва да те попитам нещо, Джули: как мислиш — защо тези хора искаха да те отведат в Шормаут?
— Нямам представа — отговорих сърдито.
— В момента там се случват доста неща. Хората говорят за това-онова.
— Да, разбрах.
— Доста странно, че и ти щеше да отидеш там, не мислиш ли?
Не знаех какво да отговоря, затова само погледнах часовника на стената. Беше почти седем часа вечерта.
Изведнъж мобилният телефон на полицая завибрира на масата между нас.
— Извини ме, трябва да отговоря — каза Мериуедър, натисна едно копче и вдигна телефона с, да“ Изучавах изражението на лицето му, докато слушаше. Очите му бяха будни и съсредоточени. — Някакви следи от взлом? — Погледна ме. — Окей, идвам веднага. — След това затвори и сведе поглед.
— Какво има? — попитах.