Тъкмо го бях взела, за да го разгледам по-отблизо, когато дядо влезе и видя с какво се занимавам. Изтича към мен и изтръгна куфара от ръцете ми. След това ми изчете най-ужасното конско, което някога съм получавала от него. Каза ми, че никога, НИКОГА повече не трябвало да тършувам в нещата му. След това излезе от стаята с бързи крачки, които напомняха гръмотевична буря.
Никога не го попитах какво имаше в куфара. Освен това после никога повече не видях самия куфар.
Не и досега.
Отворих го и открих дебела купчина снимки. Най-горната, изглежда, беше копие на сватбената снимка на баба и дядо. Имахме същата на стената във всекидневната. Баба Пенелопе изглеждаше фантастично в сватбена рокля, а и дядо не оставаше по-назад по красота.
Разрових снимките. Видях татко като малък, „Удсвю“ през пролетта, дядо в обора с новородени телета. Татко и мама на стъпалата на църквата.
Спрях. Оставих купчината встрани и продължих да държа в ръцете си една снимка на цялото семейство. Баба и дядо, мама и татко. Но това, заради което пробягаха тръпки по цялото ми тяло, бяха децата, които родителите ми държаха на ръце.
Всеки имаше по едно момиче.
Абсолютно еднакви.
И тогава разбрах, че имам, или поне съм имала, близначка.
26
Първата ми мисъл беше:
Не.
Не може да е вярно. Никога не съм имала сестра. Винаги сме били само аз, мама и дядо. Ако съм имала сестра, то тя сигурно вече беше мъртва.
Или?
Защо никога нищо не ми бяха казвали за нея?
Започнах да се задушавам, затова взех малкия кожен куфар, бързо изскочих от тавана, слязох на първия етаж и излязох вън на стълбището. Седнах на стъпалата, въпреки че бяха студени, и се опитах да се концентрирам върху дишането си.
Гарваните стояха навън, разпръснати, в момента не изглеждаше да се интересуват от мен. Отворих куфара на дядо, за да извадя всички снимки. Исках да проверя дали няма още фотографии на сестра ми, които да ми разкажат какво се е случило с нея. Гробище, надгробен камък, каквото и да е. Снимките се разпръснаха по стълбището, но междувременно нещо друго изпадна от тях. Нещо, което бе лежало заровено под всички снимки.
Ключ.
И тогава си помислих за това, което дядо избоботи в болницата. „Ключ“. И „татко“.
Това ли беше ключът?
Вдигнах го от земята и веднага забелязах, че бе твърде малък за обикновена врата. Имаше малка дупчица в средата, а под нея три цифри: 967.
„Трябва да е някакъв много специален ключ — помислих си, — след като дядо го е оставил тук, сред най-ценните си снимки и спомени.“
Но закъде беше той?
Прибрах ключа в джоба си и отново извадих снимката с нас, с цялото семейство Мур. Не бях сигурна коя от двете съм аз, но след това открих, че едното дете има верижка около врата си. Приближих се още повече до снимката и тогава видях, че верижката представлява скорпион.
Скорпион.
Мислех за химикалката и кутийката, фигурата, която бе издълбана в дървото. Погледнах пак снимката. Не, никога преди не бях виждала верижката, значи не беше моя.
„Какво, по дяволите, ще правя?“ — питах се. Беше трудно да възприема всичко това. Наистина ли имах сестра?
Отново се сетих за химикалката. Никога не бях изпитвала толкова силна зависимост — дълбоко в себе си усещах, че трябва да я взема още веднъж в ръцете си.
Върнах снимките обратно в куфара и го занесох горе, в стаята си на втория етаж. Там издърпах леглото и извадих дъските от стената. Взех раницата. После седнах на пода. Развързах я бавно.
И там беше химикалката.
Извадих я. Не виждах нищо друго. Държах я пред себе си и я разглеждах от всички ъгли. Можеше да се каже, че е красива. Чувствах я като приятел.
Завъртях я — точно както направих в гората, докато не се чу щракване. Но сега не се случи нищо. Луната не се показа зад облаците. Върнах горната част на химикалката в неутрална позиция и тогава забелязах, че мога да я завъртя с една степен и на другата страна, към себе си.
Едва я бях завъртяла и ръката ми се затопли. Химикалката започна да се тресе и да променя цвета си. Стана червена, почти като нажежена. Опитах се да я завъртя обратно, така че да престане да се тресе и да свети толкова силно, но не успях. Колкото и да се опитвах и да я дърпах, тя изобщо не искаше да помръдне. Стаята ми се освети, сграбчих здраво химикалката. Забелязах, че дишането ми се учести, дъхът не ми стигаше, но същевременно не усещах нищо. Бях като парализирана.
Изведнъж химикалката спря да свети. Сега вече можех да я завъртя обратно до нормалната й позиция.