Качих се пак горе и разтребих след себе си — както на тавана, така и в стаята си. След това излязох в тъмната нощ. Въздухът беше тежък и влажен. Въпреки че беше тъмно, виждах всичко ясно — камъни, буци пръст, стара и нова трева. Можех да видя отдалече дори насекомите по земята и във въздуха. През стената от гъсти дървета в гората Ухурия забелязах една подскачаща сърна.
„Това е супер ненормално“ — помислих си и започнах да вървя към автобусната спирка. Не бях сигурна дали имаше автобуси толкова късно вечерта. И докато вървях, си мислех за странното чувство в тялото ми. Откъде идваше това безпокойство? Как знаех, че нещо не е наред? Имаше ли нещо общо с гарваните?
Една тъмна кола ме приближи. Вътре седяха трима души — две жени и един мъж. Мъжът ядеше хотдог. Колата зави на следващата пресечка. След нея последва друга кола, която се движеше точно срещу мен. Тя не намали скоростта. Видях, че в нея седи един доста възрастен мъж с лула в устата. Той не ме забеляза, просто продължи нататък. След това на пътя стана тихо. Огледах се.
Нямаше никого.
Чуваше се само отдалеченото свистене на коли, които се движеха по мокрия асфалт.
На автобусната спирка установих, че до последния вечерен автобус към центъра остават 24 минути. Не издържах да го изчакам, вместо това започнах да тичам. До хотела бяха пет километра и 569 метра и вероятно щях да стигна дотам, тичайки, за същото време, както ако чаках автобуса.
Но как знаех какво е разстоянието дотам? Не беше написано на някаква табела в близост. Дали това също не беше последствие от употребата на химикалката?
В такъв случай го приемах на драго сърце.
Тичах през кръстовища, тротоари, прескачах разни препятствия, на които попадах. Виждах и схващах всичко, което ставаше около мен — колите, минувачите.
Чух дори как една двойка се кара в къща, покрай която минавах.
23 минути и 39 секунди по-късно спрях пред хотел „Уелингтън“, където един огромен автобус бе паркиран точно пред входа. Шофьорът, който пушеше цигара, ме изгледа, докато минавах покрай него. Знаех, че ме следи с поглед, докато не влязох в голямата четириетажна сграда.
На рецепцията беше пълно с хора, въпреки че скоро щеше да настъпи полунощ. Извадих ключа за стаята си, който получих от Джон Мериуедър, кимнах на тъмнокосото момиче на рецепцията, което вече бях виждала няколко пъти. Тя също ми кимна и ми се усмихна.
Асансьорът издаде звук, когато спря на третия етаж. Слязох. В коридора беше тихо. Въпреки това се промъкнах на пръсти до стаята си. Килимът заглушаваше звука от стъпките ми.
И тогава видях.
Разбрах защо бях толкова неспокойна, защо знаех, че нещо не е наред.
Вратата на стаята ми беше отворена.
28
Стъклената маса между нас бе покрита с петна от кафе. Гледах право в Джон Мериуедър. Той се опита да се усмихне.
— Изглежда, че някой се интересува от теб малко повече от нормалното, Джули Мур — каза той.
— Радвам се, че започнахте да го осъзнавате — отговорих.
В хотелската стая всичко бе разхвърляно. Дори телевизорът беше счупен. Всички дрехи, които бях взела от „Удсвю“, бяха разкъсани на парцали. Завивки, чаршафи, възглавници, завеси, кърпите в банята, сапунът, килимът — всичко беше или нарязано и накъсано, или стъпкано. От чантата ми нямаше и следа.
Мериуедър погледна телефона си. След това отново го остави.
— У теб ли е? Предметът, който казваш, че си открила?
— Не, скрила съм го.
— Къде?
— На тайно място, което само на мен ми е известно.
Полицаят кимна замислено.
— Имаш ли някакви негови снимки?
— Направих няколко и ги дадох на Чарлз Фрогъл. Ако сте търсили в апартамента му, би трябвало да сте ги намерили.
Полицаят започна да рови в някакви документи, които лежаха на масата пред него. Измърмори нещо, което не разбрах.
— Открихте ли с кого е контактувал Фрогъл онази сутрин, след като го срещнах? — попитах. — Имате ли заподозрени?
— Заподозрени за какво?
Опитах се да не изсумтя, но не знам дали ми се получи.
— Не е ли бил убит?
— Всъщност все още не ни е известно — отговори Мериуедър със сериозен тон. — Освен това не мога да дискутирам с теб течащо разследване, Джули. Със сигурност го знаеш.
— Нямам ли право да знам какво правите? След като дядо ми беше нападнат и някой се опита да ме отвлече? След като един от хората, които познавах най-добре на този свят, изведнъж просто умря?
— Съжалявам, Джули, но всъщност нямаш право. А и нямам какво толкова да ти кажа. Разследването е на твърде ранен етап.
Издишах тежко и поклатих глава. Полицаят се загледа в мен продължително.