Поздрави
Професор Мартин Макдермът“
Този път се огледах добре, излизайки от училище. Всички таксита, всички мъже изглеждаха подозрителни, но дори с новото си суперзрение не виждах някого със сребриста коса. Въпреки това нещо ми подсказваше, че тези, които искаха да ме хванат, ме наблюдаваха по един или друг начин. Може би стояха на разстояние, защото смятаха, че полицията също ме държи под око.
И досега всъщност не бях мислила за това, но те очевидно бяха наясно, че ходя на училище в гимназия „Уедърби“, след като стояха и ме чакаха в такси отпред. Хитър начин да следиш някого. Никой не се съмнява, че едно такси постоянно сменя клиентите си, въпреки че не е толкова обичайно някой да взима такси от училище. Не бе възможно да са планирали, че ще спра колата и ще седна в нея. Значи бяха извадили късмет. Или по-точно — лош късмет, след като по чудо успях да се освободя.
Този път купих билет за автобуса и седнах най-отзад, откъдето можех да наблюдавам кой се качва и слиза. С професора се уговорихме да се срещнем в апартамента му на „Уест Хай Корт Роуд“ в 17 часа. Ако Мартин Макдермът не се беше представил като добър приятел на дядо, никога нямаше да отида в дома на непознат мъж. „Но може би той знае нещо, което ще ми помогне да разбера дядо и семейството си по-добре“ — казах си. Заслужаваше си да опитам.
„Уест Хай Корт Роуд“ минаваше покрай южната страна на „Селсдън парк“ — зелена част в центъра на Холоуей. Една катедрала в края на парка, чието име не знаех, се извисяваше, огряна от следобедното слънце. Не идвах често в тази част на града. Тук живееха всички богаташи. Това можеше да се разбере лесно по сградите, покрай които минавах, колите, които стояха паркирани по улиците. Всичко беше изрядно — колони, черни стоманени огради, течаща вода в различни форми. Единственото, което разваляше идилията, беше големият трафик в следобедния час пик.
Намерих номер 187 на улицата и името на професора върху един от звънците. След малко един женски глас отговори. Представих се, вратата избръмча и аз влязох в двор с павирани пътеки, които бяха заобиколени с жив плет, цветни лехи и прясно окосена морава. Чуваше се приятното ромолене на фонтан.
Влязох във входа. На втория етаж една врата стоеше леко открехната. Предпазливо се вмъкнах вътре, но никой не ме посрещна.
— Ехо — извиках внимателно.
— Направо влизай! — отвърна един слаб, пресипнал глас някъде отвътре. — Аз съм в библиотеката! Върви направо и след това завий наляво. Ще видиш една отворена врата.
Събух обувките си и влязох в зала с изключително висок таван. Стените бяха покрити с картини. Не знаех върху какъв вид дърво стъпвам, но подът беше тъмен и много красив. Минах покрай огромни саксийни растения, кожени мебели, скулптури, от които нищо не разбирах. Беше лесно да се заключи, че професорът е успял в живота. Или може би просто беше наследил всичко това, нямах представа.
Този път се огледах добре, излизайки от училище. Всички таксита, всички мъже изглеждаха подозрителни, но дори с новото си суперзрение не виждах някого със сребриста коса. Въпреки това нещо ми подсказваше, че тези, които искаха да ме хванат, ме наблюдаваха по един или друг начин. Може би стояха на разстояние, защото смятаха, че полицията също ме държи под око.
И досега всъщност не бях мислила за това, но те очевидно бяха наясно, че ходя на училище в гимназия „Уедърби“, след като стояха и ме чакаха в такси отпред. Хитър начин да следиш някого. Никой не се съмнява, че едно такси постоянно сменя клиентите си, въпреки че не е толкова обичайно някой да взима такси от училище. Не бе възможно да са планирали, че ще спра колата и ще седна в нея. Значи бяха извадили късмет. Или по-точно — лош късмет, след като по чудо успях да се освободя.
Този път купих билет за автобуса и седнах най-отзад, откъдето можех да наблюдавам кой се качва и слиза. С професора се уговорихме да се срещнем в апартамента му на „Уест Хай Корт Роуд“ в 17 часа. Ако Мартин Макдермът не се беше представил като добър приятел на дядо, никога нямаше да отида в дома на непознат мъж. „Но може би той знае нещо, което ще ми помогне да разбера дядо и семейството си по-добре“ — казах си. Заслужаваше си да опитам.
„Уест Хай Корт Роуд“ минаваше покрай южната страна на „Селсдън парк“ — зелена част в центъра на Холоуей. Една катедрала в края на парка, чието име не знаех, се извисяваше, огряна от следобедното слънце. Не идвах често в тази част на града. Тук живееха всички богаташи. Това можеше да се разбере лесно по сградите, покрай които минавах, колите, които стояха паркирани по улиците. Всичко беше изрядно — колони, черни стоманени огради, течаща вода в различни форми. Единственото, което разваляше идилията, беше големият трафик в следобедния час пик.