Качих се на тавана, преместих шкафа и влязох в тайната стая на дядо, но там изобщо нямаше картини. Междувременно си мислех, че макар около дядо да имаше безкрайно много странни предмети, той винаги знаеше къде се намират. Може би имаше някакъв списък?
Преместих няколко книги и папки, седнах на стола. Издърпах чекмеджетата и отново ги прерових, въпреки че вече бях направила същото първия път, когато бях тук. Прелиствах книги и тефтери, отварях ги, разтърсвах ги, но нищо не падаше от тях. Захванах се с папките, четях надписите на кориците. Документи и копия от времето, когато дядо е бил в общинската управа, бяха сортирани по години. Имаше папки от 1974 до 1992 година.
Намерих една, върху която пишеше „Удсвю“, и я извадих. Съдържаше квитанции за покупки на оборудване за стопанството, за продажба на стоки на магазини в целия регион, за сервиз на колата, за един нов плуг за трактора през 1975 година, разходи за направата на нова ограда. Виждах как стопанството се е разраствало както по отношение на оборудването, така и на оборота. Дядо е доставял царевица и едър добитък почти в цялата община Халбрук. Магазинът се е развивал чудесно. Не беше странно, че постепенно дядо бе станал заможен мъж. След това явно беше направил много добри инвестиции с парите си.
Преглеждах все по-бързо всички квитанции. Но не пишеше нищо за Верна Мур или за картини. Затворих папката и въздъхнах.
„Спалнята долу“ — помислих си. Стаята на първия етаж, в която дядо спеше, докато баба не умря. Ако помнех добре, там също имаше някакви папки.
Отново избутах шкафа пред вратата и слязох тихо от тавана, влязох в стаята им. Сякаш върнах времето с шест години назад. Нищо не се бе променило, може би с изключение на миризмата. Не бях чистила тук от цяла вечност, а дядо не искаше и да чуе за това.
Обикновено сутрин баба седеше пред огледалото и решеше гъстата си и красива дълга черна коса. Понякога, когато имаше повече време сутрин или през почивните дни, тя ми разрешаваше да я среша и да я сплета. Имах усещането, че се докосвам до кадифе.
Откъснах се от спомените си и отидох до писалището й. В най-горното чекмедже имаше листове и пликове за писма, една стара химикалка, коректор. В следващото — старите гримове на баба. Мисълта колко красива беше баба, дори когато остаря, стопляше сърцето ми.
Затворих чекмеджето, отворих най-долното. Беше тежко и пълно догоре с документи, пощенски картички и писма. Извадих една купчина. Всички писма бяха адресирани до баба. Измъкнах едно случайно. Беше от жена на име Хариет Карсън. „Може би стара приятелка“ — помислих си и върнах листа обратно в плика. Трябваше да си поставя някаква граница до каква степен мога да тършувам.
След това се зарових в пощенските картички. Отзад всички бяха надписани с женски почерк, освен една. Загледах се в нея и разпознах почерка на дядо. На предната страна на картичката имаше снимка на някакво село. Най-отгоре пишеше Ривърбенд.
Обърнах картичката и зачетох редовете, които дядо бе написал на жена си.
Ривърбенд, 8.07.1993
Това пътуване се оказа по-дълго, отколкото предполагах. Но сега започнах да се приближавам до истината, надявам се. Утре ще се срещна с един мъж, с когото се свързах чрез Кар. Имам усещането, че тази среща може да ми е от полза. Във всеки случай съм длъжен да опитам.
Прибирам се скоро у дома.
Джим
8 юли 1993 година.
Годината, в която бе открил мястото, на което химикалката е направена.
Но явно когато беше писал картичката, това все още не му е било известно. А кой беше мъжът, с когото е щял да се срещне?
След това осъзнах.
Кар. Адам Кар. Мъжът, който бе нарисувал Червената дама.
Навярно дядо бе намерил неговите потомци, които очевидно живееха на място, което се казваше Ривърбенд. Нямах представа къде се намира, но щях да разбера.
Зарових се във всички писма на баба. На половината на купчината открих писмо от жена на име Маделин Кар. Ръцете ми се разтрепериха, докато разгъвах писмото, но спрях, когато видях датата.
31 август 2000 година.
„Трябва да се върна по-назад във времето“ — помислих си и затършувах в останалата купчина. Открих още пет писма от същия подател. Две от 1998 година, едно от 1996-а, едно от Коледа на 1994 година. Последното беше с дата 21 юли 1993 година. Само две седмици след като дядо е бил там.
Започнах да чета трескаво:
Ривърбенд, 21.07.1993
Скъпа Пенелопе,
Благодаря за предните писма. Чудесна е новината, че ще ставаш баба! Честито!
Джим ни разказа за това, когато беше тук. Жалко, че трябваше да отпътува толкова скоро. Надявахме се, че ще имаме възможността да чуем всичко за бременността и фантастичната ти снаха Миранда. Ти и те двамата трябва да сте много щастливи сега. Най-накрая дойде и техният ред!