Много се радвам, че Джим реши да ни посети. Знам, че това не ме засяга, но ми стана много любопитно какво търси. Той не искаше да каже нищо. Скъпа Пенелопе, не те моля да ми даваш обяснение, но се надявам, че можем да ви помогнем. Не всеки ден имаме възможността да помогнем на хора на дълъг път, опитващи се да разберат миналото. То е все така мистично и трагично, но и фантастично. Без миналото ни нямаше да се познаваме с вас.
Останалата част прочетох набързо, защото Маделин Кар пишеше за неща, които са се случили в семейството, места, които са посетили, хора, с които са говорили, какво щели да правят през есента и зимата. Стоях и разсъждавах. Маделин Кар пишеше за мистично и трагично минало, което същевременно било фантастично. Как едно минало можеше да е и трите неща едновременно?
Преминах към папките и открих договора на баба с шивашката фабрика, в която работеше, фактури, които е съхранявала. В следващата папка попаднах на три раздела, на които пишеше: „ИЗКУСТВО“, ДОГОВОРИ“ И „КВИТАНЦИИ“.
С любопитство отворих първия. Там имаше списък с всички произведения на изкуството, които притежавахме в къщата. Общо двайсет и две. И на шести ред я открих. Червената дама. Името на художника стоеше встрани от нея. Адам Кар. Но нямаше никаква информация къде се намира картината.
Докато се опитвах да измисля какво ще правя по-нататък, отворих раздела с договорите. Разлистих ги заинтересовано и сега бях все така удивена, както когато Джон Мериуедър ми разказа за тайния бизнес живот на дядо. Но този живот явно не беше чак такава тайна, защото дядо се бе доверил на жена си да държи в ред договорите.
Стигнах до един договор, който се различаваше малко от другите. Представляваше само един лист, подписан от Джим Мур и още един човек, чието име ми беше познато, но не можех да се сетя за някакви конкретни подробности. Някакъв Матю Стайнбек щеше да получи 3 000 лири за „неуточнена услуга“. Сделката беше сключена на 16 май 1998 година.
Трябва да е било повече от услуга. 3 000 лири бяха много пари, особено за скъперник като дядо. И тогава си помислих, че може би има само един човек, който може да ми разкаже за какво е било всичко това. Един човек, когото се боях да посетя страшно много.
Мама.
52
Знаех, че не е неделя и че би трябвало да позвъня и да известя поне един ден по-рано за посещението си, за да може мама да се подготви за срещата, да се измие, да се гримира и да направи всички обичайни неща. Но вместо това само се обадих на рецепцията в „Карик Лодж“ и говорих с болногледача на мама, който най-много се грижеше за нея. Обясних, че трябва да се срещна за няколко минути с нея. Тази вечер.
Болногледачът смяташе, че това е лоша идея, но аз не се интересувах. Когато пристигнах в психодиспансера след час и половина път с автобус и вървене пеша, успях даже да се абстрахирам от миризмата, от която обикновено ми ставаше лошо и ми се завиваше свят.
Както винаги, заварих мама в леглото и разбрах, че днес беше един от лошите й дни. Клепачите й бяха натежали повече от друг път, погледът й беше сив и мътен. Когато седнах възможно най-близо до леглото и хванах ръката й, тя изобщо не ме погледна.
Изглежда, че някой от болницата в Холоуей бе позвънил и бе съобщил за дядо. Явно затова беше толкова потисната. Хубаво, беше добре да го знае. Все пак тя беше изпадала в това състояние и преди, без да се случва нещо специално. Чудех се дали всъщност имаше смисъл, но бях длъжна да опитам.
Не споменах дядо. Не беше решено кога ще е погребението, а за мама това нямаше да има значение и без това. Не попитах и за Джуди. Мисля, че разбирах защо бяха постъпили така преди петнайсет години. Вместо това написах „ЧЕРВЕНАТА ДАМА“ с големи букви и попитах: „Знаеш ли какво е това?“
Изминаха няколко секунди. След това тя поклати глава.
„Ако кажа, че е картина, тогава какво ще ми отговориш?“
Отново изминаха няколко дълги секунди, преди мама с усилие да вдигне рамене и да поклати пак глава. След това приближи молива до листа и изписа бавно няколко думи.
„Том те наричаше така, когато беше малка“.
— Така ли? — изпуснах се аз на глас и веднага поставих ръка върху устата си. Мама кимна. След това написа: „Защото имаше рижава коса още от раждането си. Въпреки че никой от нас не беше рижав.“
Опитах се да подредя мислите си. Чудех се дали имаше някаква символика в това, но точно сега не можех да я открия. Попитах дали знае кой е Матю Стайнбек и защо дядо му е платил 3 000 лири през 1998 година, но мама отново поклати глава. След това написа, че няма повече сили, и аз си тръгнах оттам все така без отговори, както когато отивах натам.