Върнах се пак до „Удсвю“ и взех колелото на Глен. Гарваните ме изгледаха продължително, докато се отдалечавах, но аз се опитах да не мисля за тях. Когато се прибрах при приемните си родители, те, разбира се, се бяха чудили къде се губя цял ден. Отговорих им първото, което ми хрумна: че съм била заедно с няколко съученици и сме се подготвяли за голям и важен изпит по природни науки. Приеха отговора ми с недоверчива усмивка. Какво друго можеха да направят. И без това нямаше да се задържа за много дни при тях.
След като си легнах, получих съобщение от Маргарет, която ме питаше как е минало. Нямах сили да й отговоря. Вместо това лежах и мислех за Верна Мур — жената, от която беше започнала дългата поредица близнаци, жената, наречена Червената дама — точно като мен. И дали това означаваше нещо, щях да разбера, след като заспя.
53
Наоколо има планини. Множество дъбове.
Един мъж върви пред мен по пътеката. Шумът на морето звучи в ушите ми.
Страх ме е.
Нямам представа къде отиваме. Возихме се доста време с конска талига, след това тръгнахме нагоре в планината. Трудно е да се върви. Гърбът ме боли. Задъхвам се, но всеки път, когато попитам колко остава, той само се провиква, че скоро пристигаме и че трябва да издържа още малко. Почти не чувам гласа му заради свистенето на вятъра.
Накрая спираме до една отвесна скала в планината. Той помества един огромен камък. Зад него има тъмен отвор. Влиза вътре, а аз го следвам.
Запалва кибритена клечка. Постепенно светлината се усилва. Мъжът държи факла.
— Върви плътно до мен — казва той.
Правя това и междувременно оглеждам осветеното пространство наоколо. Не виждам края на пещерата. Не, ето го. Малко по-нататък слънчевата светлина се процежда през един процеп в планината. Долавям шумолене на вода — има езеро или поточе някъде навътре в тъмнината.
— Ето тук — казва мъжът и пак се спира. Закрепя факлата между два камъка. Всичко в близост се осветява от нея. Пред нас има малки камъчета, подредени в кръг около едно огнище. Мъжът сваля торбата от гърба си и я развързва. Трепереща от студ, се приближавам. Сядам на един голям камък, милвам с ръка корема си.
Докторът каза, че ако забременея, има голям шанс да умра. Че ще кървя до смърт. Затова съм тук. Мъжът се изправя с ръце, пълни с растения. Казва ми, че ще ми помогне. Че ще ме излекува по някакъв начин, въпреки че самата аз не разбирам как.
Но просто трябва да му се доверя.
Оставя растенията, изважда още неща от торбата. Плоска чиния, кристали, сол, билки, масла, хаванче. След това запалва свещ.
— Една от причините това място да действа толкова благотворно — започва да разказва той, — се дължи на това, че четирите основни елемента в нашата вселена са много близко разположени тук. Земя, въздух, огън, вода. Оттук водата се стича в морето. Под нас, дълбоко, дълбоко под нас, има магма, въпреки че от много време не е имало изригвания. Виждаш ли онази дупка там?
Той посочва една дупка с големината на малка палачинка, разположена в средата на огнището.
— Тази дупка води до земните недра.
Продължава трескаво с приготовленията. Скоро след това плясва с ръце.
— Така! — възкликва той. — Нагласям олтара към югоизток. Юг заради огъня и изток, защото символизира новото начало.
Изправя се пак и се оглежда. Посочва огнището.
— Виждаш ли този кръг?
Кимам.
— Кръгът е енергийно място. Енергията, която създаваме в него, остава там, докато не го отворим. Тогава тя става част от атмосферата. А огнището е в центъра на кръга или по друг начин казано — в центъра на вселената.
Не съм сигурна дали схващам всичко, което той ми казва. Промълвявам, че никога не съм вярвала в магии.
— Да, не си единствената — казва той, смеейки се. — Носиш ли парите?
— Да, разбира се — отвръщам аз и пъхвам ръце в джобовете си. Изваждам портмонето си, подавам му монетите — всичко, което успях да спестя. Той взима парите, оставя ги в джоба на дрехата си. Отива към огнището и го запалва с факлата, произнасяйки с напевен глас думите:
— Огън, призовавам те и те каня да бдиш над кръга!