Отново закрепя факлата, изважда една малка желязна тенджера от торбата си и я поставя над огъня. След това взима хаванчето и започва да стрива растенията, които е донесъл. Питам го какво прави.
— Ще освободя енергиите от билките, за да ти помогнат да осъществиш желанието си: босилек, коприва, хвойна, мента, пипер, розмарин, бял равнец, люляк, магарешки бодил, валериана. Освен това ще добавя и малко евкалипт за здраве, дъб и слънчогледово семе за потомство.
— С-сигурен ли си, че това ще подейства? — питам, заеквайки.
— В живота нищо не е сигурно, но това е най-добрата и доколкото разбрах, единствената алтернатива, която имаш. Най-важното от всичко, госпожо Мур, е да вярваш в това. Трябва да вярваш! И вярата трябва да извира от сърцето ти.
Изправя се, оглежда се със задоволство. След това се обръща към мен и изважда нож.
Отворих очи. Гледах право в тавана. Очите ме пробождаха заради светлината.
Коя съм? Какво става? Къде съм?
Завъртях глава. От телефона на шкафчето разбрах, че е рано сутринта. И разбира се, осъзнах, че съм сънувала. Но сънят беше толкова истински. Като че ли аз се бях сляла с нея.
Но кой беше мъжът? И какво щеше да й причини в тази пещера?
54
През нощта бе започнало да духа силен вятър. Докато карах колелото си с всички сили към училище, в лицето ми влизаше пясък и пепел. Забелязах, че се изморих бързо, че вече не виждах нито така ясно, нито така надалече, както предния ден. Вече не можех да преценя разстоянието до различни обекти, които ме заобикаляха.
Този път способностите, които получих благодарение на химикалката, изчезнаха по-бързо. Явно затова бях заспала толкова лесно предната вечер. Обхвана ме желание да използвам химикалката отново, на мига, но успях да се заставя да изчакам.
Сега я носех навсякъде със себе си, не исках да рискувам да я оставя някъде.
Пак бях излязла рано и разбира се, имах причина за това. Седнах в библиотеката и се опитах да намеря колкото може повече информация за Матю Стайнбек и Адам Кар. Открих, че една от картините на Кар е била продадена на търг в Килмарнък преди три години, но не струваше повече от 121 лири. Не намерих никакви препратки към Червената дама.
Потърсих информация и за Маделин Кар, но за нея нямаше никакви резултати. Ако все още беше жива, вероятно все още живееше в Ривърбенд.
Повече успех имах с Матю Стайнбек. Няколко вестника бяха писали как през 90-те години е бил заловен в опит да продаде фалшификат на картината на Салвадор Дали Christ Avec Clous. Пишеше малко и за присъдата му, но това беше всичко.
През междучасията се улових, че както винаги наблюдавам Сара и Офелия, но те страняха от мен. Изглежда, че Сара се бе превърнала в най-тихото момиче в класа. Явно дори Руфъс и момчетата от най-задната маса си бяха намерили друга жертва за измъчване. Изведнъж се превърнах в просто една от всички други, както винаги си бях мечтала.
С Маргарет си разменихме няколко любопитни погледа през деня, но когато останахме за кратко насаме и тя ме попита дали има някакъв напредък, аз само поклатих глава. Нямах сили да й разкажа за всичко, което преживях предния ден. Маргарет също не бе открила нещо за Мария Денч.
След края на учебния ден попечителят ми ме посрещна на паркинга пред училище. Когато стигнах до него, ми се усмихна.
— Намерихме семейство за теб — заяви Уилям Гудри.
„Разбира се“ — помислих си. Тъкмо когато бях започнала да свиквам с обстановката, трябваше да се преместя в нов дом. И въпреки че те никога нямаше да бъдат моето истинско семейство, ми беше приятно да живея при Хари, Уилма и малкия Теодор. Бяха добри и мили хора.
Уговорихме се да се срещна с новото си семейство на другия ден преди обед. Гудри се качи в едно ръждясало старо подобие на кола и това отново ме подсети за дядо, за колата, с която сама го откарах до болницата и която едва не се бе разпаднала. „Тези коли сигурно са си връстници“ — помислих си.
Но забелязах и нещо друго. Бели петна. Като че ли някой се беше опитал да заличи ръждата с коректор.
И тогава ми хрумна.
Лак върху лака.
И веднага тръгнах към „Удсвю“.
До известна степен Глен беше приел, че съм превзела колелото му. Помолих го за извинение, че не мога да му обясня за какво ми е необходимо. Той само се усмихна и кимна. Каза, че не му пречи да извърви трите километра до дома си и че мога да задържа велосипеда колкото искам.
Глен беше добър човек. Предполагах, че ме харесваше, но сега нямах време да мисля за това. Беше ми достатъчно да мисля за дядо, за това защо би поискал услуга от мошеник, умеещ да рисува и фалшифицира, освен ако не му трябваше точно за това.