Опитах се да мисля като дядо. Къде щях да скрия картината, ако бях на негово място?
Когато пристигнах в стопанството, няколко гарвана вдигнаха човки и погледнаха в моята посока. Обърнах се, този път не исках да ги броя. Вместо това се забързах към къщата.
И тогава осъзнах, че изобщо не е сигурно, че дядо е скрил картината. Не и ако Червената дама беше толкова важна за него. А дядо практически живееше във всекидневната.
Влязох в стаята и хвърлих бърз поглед. Три картини бяха окачени по стените — две малки и една голяма. По-малките висяха зад фотьойла на дядо, а най-голямата бе заела почетното място на стената между лавиците с книги. Но тук нямаше никаква червена дама, само една стара дама в люлеещ се стол, с две деца в скута си.
Приближих се, за да разгледам картината, и тогава усетих, че суперзрението ми е изчезнало напълно. Може би можех да използвам пак химикалката?
Но всъщност трябваше ли да го правя?
„Да — отговорих си бързо. — Мога и трябва. Беше минало доста време от последния път, а и хубавите ми способности бяха изчезнали. Развързах раницата, извадих химикалката и един лист. Написах „ЧЕРВЕНАТА ДАМА“ на него. Не след дълго прекрасното чувство дойде, топлият вятър премина през мен. Като че ли по някакъв начин всичко в мен си идваше на мястото. Затворих очи и се насладих на чувството колкото може по-дълго.
Когато буквите прогориха листа, останах леко разочарована. Предния път беше по-хубаво, не беше ли?
Да, беше. Освен това не получих никаква нова информация за картината.
Замислих се, че и преди бях забравила най-важното: да завъртя горната част на химикалката към себе си и след това да напиша нещо. Едва тогава наистина се беше случило нещо. Но щях ли да го направя? Имах ли смелостта?
„Да — казах си, — ще го направя.“ Завъртях химикалката към себе си и побързах да напиша „ЧЕРВЕНАТА ДАМА“ още веднъж. И още преди да успея да довърша, химикалката започна да свети и да се тресе. И този път не можех да я пусна, нито пък имах желанието да го направя. Исках да я държа колкото може по-дълго, защото сега чувството беше по-хубаво и от последния път. Химикалката се извиваше, подскачаше, стените в стаята бяха осветени от най-прекрасната светлина на света. Аз се тресях, треперех, затворих очи и оставих всичко да премине през мен. Като че ли растях с всяка секунда, а вятърът, преминаващ през мен, ме носеше във въздуха и аз танцувах. Знаех без капка съмнение, че това е най-хубавото и приятно нещо, което някога бях преживявала. И когато всичко приключи, бях толкова силна и смела, толкова подготвена и непобедима, че нямах търпение да изпробвам новите си сили върху нещо или върху някого.
Отворих очи.
Всичко около мен изглеждаше различно. Не само около мен, а и в мен. Цветовете бяха по-сиви, по-тъмни. Гласът ми беше по-дрезгав и слаб.
И това ми харесваше.
Застанах отново пред най-голямата картина в стаята. Мислех си какво ли можеше да скрие. Когато я загледах по-отблизо, разбрах, че не е стара. Може би на десет-петнайсет години.
Нещо в левия долен ъгъл ме накара да наклоня глава и да разгледам по-внимателно. Като че ли нарисуваният под там беше в по-друг нюанс на кафявото, отколкото в останалата част. Може би по-тъмен. А може би дори беше друга боя.
Съсредоточих се, фокусирах погледа си върху полето, което не беше по-голямо от няколко сантиметра.
Тъмната боя криеше нещо.
Опитах се да разгранича цветовете с поглед. Появи се нещо черно. Буква ли беше? Да, точно така! А до нея виждах още една. Направих крачка назад, за да погледна всичко по-отдалече. Боята беше покрила няколко букви. И когато успях да обхвана целия слой с поглед, стана лесно да разбера кои думи образуваха буквите.
Червената дама
„Не може да бъде“ — повтарях си отново и отново, докато разглеждах с все същия съсредоточен поглед остатъка от картината. И като че ли старата дама и двете малки деца се разпаднаха пред очите ми и се превърнаха в оригиналния, първоначален мотив, който Адам Кар беше нарисувал през 1866 година.
Червената дама имаше дълги и гъсти червени къдрици. Верна Мур стоеше пред масивна планинска скала и държеше две малки деца в ръцете си. Виждах тясна долина, покрита на места с иглолистни храсти, един процеп в планината, който приличаше на чук. Наблизо гореше огън. Нещо, приличащо на лава, се стичаше по стените на планината. А зад жената стоеше мъж, облечен в черно. Държеше нещо в ръцете си — нож или пръчка, беше трудно да се види. На заден план една сърна пасеше трева.