Но имаше едно нещо, което смятах за странно. По една или друга причина животните в гората не се плашеха от мен. Не знам колко пъти бях срещала лисица, глухар, сърна или пък елен и тогава те просто стояха и ме гледаха. Като че ли по някакъв начин ме познаваха. Почти съм сигурна, че можех да отида до тях и да ги пипна, толкова питомни изглеждаха.
Когато се разхождах в гората Ухурия, никога нямах планове накъде отивам. Просто вървях натам, накъдето изглеждаше хубаво. Но винаги имах в себе си компас, така че да знам горе-долу в коя посока съм тръгнала. След като извървях два-три часа в посока северозапад и слънцето вече преваляше, реших да направя кратка почивка. Намерих едно дърво, паднало навярно при някоя буря преди много, много време, и седнах върху него. Отворих раницата, извадих шишето с вода и тъкмо щях да изпия една-две глътки, когато погледът ми беше привлечен от странна светлина, малко по-навътре в гората.
Там имаше нещо, което светеше в червено.
Обикновено всичко сред дърветата бе черно, зелено и сиво, но сега виждах червена светлина вътре в гората. Не идваше от запален огън, защото тогава щеше да има пушек, издигащ се към небето.
Но и небето бе станало някак странно, като размислих и се загледах по-добре в него. Когато тръгнах от вкъщи, нямаше никакви облаци, а сега горе се събираха дълги танцуващи ивици. Те също бяха червени, но цветът се променяше през цялото време — ставаше ту по-блед, ту по-ярък. Някои от ивиците се извиваха дъгообразно по небосвода, като че ли удряха с камшик нещо, което не можех да видя.
Първото, което ми дойде наум при тази гледка, беше „красиво“. Следващото — „зловещо“. Чувствах, че всеки момент някоя от ивиците може да се хвърли към мен и да ме запрати в космоса.
Какво, по дяволите, беше това?
Изправих се, сложих отново раницата си на раменете и направих няколко крачки към странната светлина в гората. Спрях до два дебели, почти успоредни дънера, които като че ли бяха израснали заедно. Внезапен порив на вятъра ме блъсна в лицето. Беше толкова силен, че едва не изгубих равновесие, но изведнъж вятърът утихна и стана съвсем, съвсем тихо.
Огледах се наоколо. Само аз бях тук. Започнах пак да вървя все по-навътре към красивата магическа светлина. Проврях се през един гъсталак. Земята ставаше по-шуплеста и сухият мъх скърцаше под краката ми. Все още нещо светеше в червено на няколко метра пред мен. И светлината идваше някъде изпод земята.
Отместих един клон, който се пречупи, като че ли беше кибритена клечка, и ето че вече бях при светлината. Излизаше от земята, оцветяваше дърветата и клоните в тъмночервено и по бузите си усетих колко топло и приятно стана около мен. Сякаш земята гореше, без да има някакви пламъци.
Любопитството у мен надделя. Застанах на колене и започнах да копая с ръце. Копаех все по-бързо и по-бързо и изтребвах пясък и пръст от земята с все по-бързо темпо. Пръстта се ронеше в ръцете ми. Нищо друго не съществуваше в този момент. Червената светлина ставаше все по-силна, колкото по-надолу копаех. И сега вече виждах откъде идва тя.
Там долу лежеше една малка правоъгълна кутия, покрита с един слой пясък. Кутията светеше в червено и тъкмо когато се протегнах към нея, земята под мен изчезна.
Падах.
И падах.
А след това спрях да падам.
7
Лежах по гръб. Поне така предполагах.
Премигах няколко пъти, опитах се да различа къде се намирам. Не ми отне много време да разбера, че съм паднала в някаква дупка или пещера и че не мога да помръдна.
Последното, което си спомнях, беше, че се протегнах към странния предмет, който светеше изпод земята, и паднах. Не си спомнях обаче дали съм се ударила. Всъщност не изпитвах болка никъде по тялото си. По-скоро не го усещах. Като че ли земята, върху която лежах, не беше там. Като че ли се носех във въздуха. И същевременно това не беше така.
Бях ли се парализирала? Щях ли да остана да лежа тук с дни, седмици, месеци, без някой да ме открие?
Тази мисъл ме накара да скоча и само след секунда вече бях права.
Уау.
Какво се бе случило току-що?
Никога преди не се бях изправяла по този начин. В часовете по спорт се опитвах да лежа по гръб и след това да се изправя рязко на крака, както правят гимнастиците, но никога не ми се получаваше.