Но ако това беше така, може би пещерата все още беше магическа? Може би все още беше възможно да се създаде нова химикалка? Може би затова дядо беше толкова решен да унищожи Червената дама?
— Спомняте ли си къде се намира? — попитах.
— Кое?
Внезапно Хаксли се дистанцира.
— Пещерата — отвърнах нетърпеливо. — Където сте били с дядо?
— Скъпа Джули, оттогава изминаха много, много години. А аз не съм ходил там от последния път с дядо ти.
Той поклати глава, притихна. Имах чувството, че чаках цяла вечност, преди да проговори пак, този път беше по на себе си.
— Знаеш ли, през онази вечер на Маунт Хороу е имало вулканично изригване.
— През онази вечер, когато с дядо сте били там?
— Не. На 6 юни 1866 година. Вечерта, когато Верна Мур е умряла.
— Какво? Но…
— Да, да, знам. Звучи много невероятно. Вулканът не бил изригвал в продължение на много столетия. Докато северното сияние не се появило на небето.
— Невъзможно е това да е било случайност.
— И аз мисля така.
— Дали е имало нещо общо с опита на дядо ви да помогне на моята прапрапрабаба?
— Все повече се убеждавам, че е така.
— Трябва да се кача до пещерата. Можете ли да ми помогнете?
Хаксли ме погледна и веднага разбрах колко безсмислен е въпросът ми. Човекът само лежеше, самият той имаше нужда от помощ за всичко, което вършеше.
— Не си спомням къде е, Джули. Съжалявам. Искаше ми се да мога да ти пом…
Хаксли спря рязко и ме погледна.
— Какво има? — попитах.
Той отмести погледа си.
— Какво има?! — повторих.
— Нищо. Просто… Ъх…
— Какво? Кажете!
— Няма нищо. Не искам…
Изправих се, борех се с желанието си да го хвана и да го разтреса.
— Моля ви!
— Диана!
В очите му се четеше безпокойство. Какво, за бога, се случи?
Диана се появи зад мен.
— Какво има?
— Може ли да изпратиш Джули, ако обичаш?
Говореше бързо, нервно.
— Но…
— Съжалявам — повтори той и ме погледна. — Не мога да ти помогна. Но сега трябва да вървиш. Чуваш ли, Джули, трябва да вървиш! Маунт Хороу е на няколко километра навътре в долината. Има пътека от другата страна на Улманди — там, където два големи явора за застанали един срещу друг. Там трябва да отидеш.
— Но какво трябва да…
— Не знам — започна той с неспокоен поглед. — Не е сигурно, че съм прав, но трябва да последваш пътеката и да намериш своя собствен път. Това е всичко, което мога да ти кажа. Сега върви. Трябва да побързаш.
Исках да го попитам повече неща, но усетих настойчивата ръка на Диана върху рамото си. На излизане се обърнах няколко пъти към Хаксли, но той не гледаше към мен. Беше преместил погледа си към големия прозорец. Не бях сигурна какво гледа. Но това, в което бях напълно сигурна, въпреки че не виждах лицето му, беше, че изглежда уплашен.
58
За щастие, все още имах суперсили, така че натисках педалите толкова здраво, колкото можех, докато се опитвах да избегна най-лошите дупки в асфалта. Оставаше ми само да спукам гума толкова надалече в пустошта.
Мислех си за странното поведение на Джордж Хаксли. Нещо се случи с него. Видя ли нещо, което очевидно само той можеше да види? И защо изведнъж трябваше да бързам?
Бях изминала с колелото 2374 метра от къщата на стареца, когато изкачих един хълм и спрях до една църква. Тя бе построена върху носа на полуостров, граничещ с малко езерце. Спрях, защото в далечината видях голяма планина — планина, която лесно можех да разпозная от Червената дама.
Маунт Хороу.
Върхът беше покрит с бяла снежна шапка, а склоновете бяха като завити с фино изтъкан зелен килим. Единственото нещо, което липсваше от картината, бе Верна Мур на преден план — червената дама, превърнала се в история, усмихната и държаща две деца в ръцете си.
Пред църквата имаше малко квадратно пространство. От добре поддържаната морава стърчаха надгробни плочи. Облегнах колелото си до каменния зид и влязох в гробището. Минах покрай няколко много стари надгробни плочи.
След това се заковах на място. И разбрах защо чувствах, че трябва да вляза там.
Едва можех да разчета буквите върху камъка, но въпреки това усетих топка в стомаха си, когато видях кой беше погребан точно пред мен:
ВЕРНА МУР
21.11.1841-06.06.1866
Това беше тя.
Жената, която сънувах — Верна Мур, в която се бях превъплътила в съня си. Или която може би съм била в предишен живот? Дори рождените ни дни бяха на една и съща дата.
— Значи на теб приличам — казах аз и клекнах пред надгробния камък. Видът на гравираните букви, които едва личаха, ме натъжи. Сигурно беше лежала тук цяла вечност, без някой да я посети.