Изправих се бавно и я последвах, клатушкайки се. Животното не се уплаши. Само се обърна, видя, че идвам, и след това продължи да се отдалечава от дъба. Прескочи спокойно разпръснатите камъни, в които се бях препънала по-рано.
— Искаш да ми покажеш нещо ли? — попитах.
Животното тръгна към скалата в планината, която беше само на няколко метра от нас. Спря, започна пак да рови с копито в камъните. Отидох точно до сърната. Пипнах я. Погалих меката й, гладка и красива козина. И се сетих за Рудолф. Колко ми липсваше да се увива около краката ми.
— Какво има?
В следващия миг облачната покривка се разпръсна и луната изгря отново. Сърната избяга. Елегантно и грациозно прескачаше камъни и хълмове, а аз стоях и наблюдавах красивото животно. Когато се скри напълно, се обърнах към планината. Лунната светлина очертаваше един голям камък. Пристъпих по-наблизо и поставих ръка върху него.
Бях виждала този камък и по-рано. Видях го в съня си.
И тогава разбрах, че съм пристигнала на точното място. Опитах се да преместя камъка, но той не помръдваше. Бутах го с всички сили, но той оставаше на мястото си.
„Химикалката“ — помислих си. Ако я бях взела със себе си, щеше да бъде много по-лесно. Но тогава сърната нямаше да дойде при мен. Щеше да се страхува от мен. И тогава може би никога нямаше да разбера къде се намира отворът на пещерата.
Поех дълбоко въздух и затворих очи. Опитах се да извикам в себе си последните сили, които имах. Поставих крака между камъните, изритах няколко от тях и след това натиснах пак камъка.
Този път поддаде.
Лека-полека, милиметър по милиметър, успях да го избутам настрани. След това извадих фенерчето от раницата и осветих земята и стените. Въпреки че винаги беше страшно да се вмъкнеш в пещера, този път беше различно. Вече бях идвала тук. В съня си.
С влизането вътре ме посрещна свеж и студен въздух. Камъните, върху които стъпвах, бяха гладки. Правех малки крачки. Звукът от собствените ми стъпки се смесваше с ромоленето на река или поточе в далечината. Плъзнах светлината от фенера по стените на пещерата. Междувременно бавно навлизах все по-навътре.
И тогава го видях.
Един човек седеше там.
Веднага разбрах, че е мъртъв. Седеше с гръб към стената на пещерата. Беше с прокъсани панталони и износени обувки. Направих крачка към него. След това спрях. Осветих го с фенерчето. Имаше яке на червено и черно каре. То също беше прокъсано по ръбовете.
„Не“ — казах си и за момент извърнах поглед.
Не можеше да е вярно.
Не можеше да е той.
Осветих го отново. И като че ли едва тогава осъзнах, въпреки че не разбирах как беше възможно, че в една пещера в планината, далеч-далеч от вкъщи, петнайсет години по-късно съм намерила собствения си баща.
60
Сдържах писъка си, опитах се да дишам. Затворих очи.
Измина доста време, преди да успея да го погледна отново. Това, което беше останало от него.
Явно беше минало известно време, откакто бе умрял. Кожата на лицето му беше почти напълно изсъхнала. Очите му бяха хлътнали навътре. Дрехите едва стояха върху него. Но това беше татко. Разбрах го по показалеца му — липсващата горна част. Разбрах го и по якето му — същото, с което беше на видеозаписа. И никак не можех да схвана как така татко се намираше точно тук.
Осветих с фенерчето наоколо. Забелязах кутии и чанти, в които бе имало храна, остатъци от кълки, които беше гризал, дрехи, купчина дърва, няколко пластмасови шишета от вода — всичките празни.
Тук ли е бил през цялото това време?
Опитах се да проследя погледа му. Какво беше гледал точно преди да умре? Главата му бе обърната към огнището. В средата имаше остатъци от въглища, а върху тях — желязна тенджера.
Сигурно беше седнал тук, за да се стопли. Седял е, докато пламъците не са изчезнали, докато тялото му не се е предало. Ако в пещерата наистина имаше някакви целебни сили, както дядото на Хаксли твърдеше, не трябваше ли да успеят да държат татко жив? Или може би той се бе разболял от някаква болест, която дори пещерата не можеше да излекува.
Погледът ми се спря върху една книга, която лежеше под ръката на татко. Изглежда, че я бе пазил до последно. Отидох до него, вдигнах ръката му, опитвайки се да не мисля какво всъщност държа, и взех книгата. Издухах пепелта от нея.
Извадих фенерчето и осветих книгата. Нямаше заглавие. В скута си татко държеше остатък от молив.
Книгата изскърца, когато я отворих. На първата страница пишеше:
Дневникът на Том Мур
Зяпнах от изненада.
И той ли имаше дневник?
Настаних се до него и осветих това, което беше написал. След това прелистих страницата и зачетох: