Реши, че я одобрява. „Розамънд — помисли си тя — е благоразумна.“ И косата й растеше както трябва — сякаш й беше по мярка… на повечето хора косата им не им подхождаше. И дрехите й бяха изискани. И имаше едно мило, весело лице — сякаш се забавляваше със себе си, а не с вас. Розамънд се беше държала добре с нея. Не се беше впуснала в излияния, нито беше казала разни неща. (С израза „казва разни неща“ Линда наричаше куп различни омразни неща.) А и не бе дала вид, че мисли Линда за глупачка. Всъщност бе се държала с нея така, сякаш тя наистина е човешко същество. Линда толкова рядко се чувстваше като истинско човешко същество, че беше изключително благодарна, когато някой покажеше, че я смята за такова.
Баща й също изглеждаше доволен, че вижда госпожица Данли.
Смешно… най-неочаквано той изглеждаше напълно различен… изглеждаше — Линда се мъчеше да го измисли — ами да, млад, точно това беше! Той се беше засмял… с един странен младежки смях. Сега, замисляйки се за това, Линда откри, че много рядко го е чувала да се смее.
Чувстваше се объркана. Сякаш беше зърнала един съвсем различен човек. Тя си помисли: „Чудно ми е какъв е бил баща ми на моята възраст…“
Но това беше твърде трудно. Тя се отказа.
Хрумна й идея.
Колко весело щеше да е, ако бяха заварили госпожица Данли тук… но само тя и баща й.
За миг пред нея се откри перспектива. Баща й, с момчешки вид и смеещ се, госпожица Данли, тя самата и всичко забавно, което би могло да съществува на острова — къпане, пещери…
Мракът отново се спусна.
Арлин. Човек не можеше да се весели, когато тя е наблизо. Защо не? Е, във всеки случай Линда не можеше. Никой не би могъл да е щастлив, когато наоколо има човек, когото… мрази. Да, мрази. Тя мразеше Арлин.
Много бавно отново се надигна онази черна, изгаряща омраза.
Линда пребледня. Устните й леко се разтвориха. Очите й се присвиха. Пръстите й изтръпнаха и се стегнаха в юмрук…
III.
Кенет Маршъл почука леко на вратата на жена си. Когато чу в отговор нейния глас, той отвори вратата и влезе.
Арлин тъкмо завършваше тоалета си. Беше облечена в искрящо зелено и малко приличаше на морска сирена. Стоеше пред огледалото и слагаше туш на миглите си. Тя каза:
— О, това си ти, Кен.
— Да. Чудех се дали си готова.
— Минутка само.
Кенет отиде до прозореца и погледна навън към морето. Лицето му, както обикновено, бе безизразно. Приятно и обикновено.
Обръщайки се към нея, той каза:
— Арлин?
— Да?
— Срещала си Редфън и преди, както разбирам?
Тя отговори непринудено:
— О, да, скъпи. На някакъв коктейл. Видя ми се много приятен.
— Така си помислих и аз. Знаеше ли, че той и жена му ще идват тук?
Арлин широко разтвори очи.
— О, не, скъпи. Това беше такава голяма изненада!
Маршъл тихо изрече:
— Помислих си, че може би по тази причина ти е хрумнала идеята за това място. Ти доста настояваше да дойдем тук.
Жена му остави спиралата за мигли. Обърна се към него. Усмихна се — нежна, съблазняваща усмивка. Каза:
— Някой ми спомена за това място. Мисля, че бяха семейство Райлънд. Казаха, че било направо изключително — такава девствена природа! Не ти ли харесва?
— Не съм сигурен.
— О, скъпи, та ти обожаваш морето. Сигурна съм, че ще останеш очарован.
— Виждам, че имаш намерение да се забавляваш.
Очите й леко се разшириха. Погледна го неуверено.
Кенет Маршъл каза:
— Предполагам, че всъщност ти си казала на младия Редфън, че ще дойдем тук.
— Кенет, скъпи, няма да ставаш ужасен, нали?
Съпругът й продължи:
— Виж какво, Арлин. Зная какво представляваш. Те са доста симпатична млада двойка. Това момче харесва жена си, така е. Трябва ли да проваляш едно добро начинание?
Арлин отвърна:
— Толкова е несправедливо да обвиняваш мен. Аз нищо не съм направила, съвсем нищо. Не мога да попреча, ако…
Той й подсказа:
— Ако какво?
Клепачите й трепнаха.
— Ами, да. Зная, че мъжете полудяват по мен. Но аз нямам пръст в това. Просто така става.
— Значи признаваш, че младият Редфън е луд по теб?
Тя промърмори:
— Наистина е много глупаво от негова страна. — Пристъпи към съпруга си. — Но ти знаеш, нали, Кен, че наистина никой друг, освен теб не ме интересува?