Вдигна поглед към него.
Беше прекрасен поглед — поглед, на който малцина мъже биха устояли.
Кенет Маршъл погледна мрачно към нея. Лицето му беше спокойно. Той тихо каза:
— Мисля, че те познавам достатъчно добре, Арлин…
IV.
Когато човек излезеше от хотела откъм южната страна, терасите и плажът се падаха точно под него. Имаше и една пътека, която водеше встрани покрай скалата в югозападната част на острова. Като се повървеше малко по нея, се стигаше до няколко стъпала, водещи надолу към поредица от вдлъбнатини в скалата, отбелязани върху хотелската карта на острова като Слънчева тераса. Тук в скалите бяха изсечени малки ниши, а в тях имаше места за сядане.
Към една от тях веднага след вечеря се насочиха Патрик Редфън и жена му. Беше чудесна ясна нощ със сияеща луна.
Семейство Редфън седнаха. Известно време мълчаха.
Най-сетне Патрик каза:
— Великолепна нощ, нали, Кристин?
— Да.
Може би нещо в гласа й го накара да се почувства неловко. Седеше, без да я гледа.
Кристин Редфън попита със своя тих глас:
— Знаеше ли, че тази жена ще бъде тук?
Той рязко се извърна.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Мисля, че разбираш.
— Виж какво, Кристин, не зная какво ти става…
Тя го прекъсна. Сега треперещият й глас издаваше чувствата й:
— На мен? По-скоро на теб какво ти става!
— Нищо ми няма.
— О! Патрик! Има ти! Ти толкова настояваше да дойдем тук. Беше доста разпален. Аз исках да отидем пак в Тинтаджел, където… където бяхме през нашия меден месец. Ти си беше наумил да дойдем тук.
— Ами защо не? Такова пленително местенце!
— Може би. Но ти искаше да дойдем тук, защото тя щеше да бъде тук.
— Тя? Коя е тя?
— Госпожа Маршъл. Ти… ти си си загубил ума по нея.
— За Бога, Кристин, не ставай глупава! Не е в твой стил да ревнуваш.
Неговото избухване беше малко неубедително. Той преиграваше. Тя отбеляза:
— Бяхме толкова щастливи.
— Щастливи? Разбира се, че бяхме щастливи! Ние сме щастливи! Но няма да сме щастливи, ако не мога дори да поговоря с друга жена, без да ми вдигнеш скандал.
— Съвсем не е така.
— Да, така е. И в семейния живот човек трябва да има… е… приятелство с други хора. Това подозрително отношение е съвсем неправилно. Аз… та аз не мога да поговоря с една хубава жена, без ти веднага да направиш извод, че съм влюбен в нея.
Той спря и повдигна рамене. Кристин Редфън отбеляза:
— Ти си влюбен в нея…
— О, не бъди глупава, Кристин! Та аз… аз почти не съм говорил с нея.
— Това не е вярно.
— За Бога, гледай да не ти стане навик да ме ревнуваш от всяка хубава жена, която срещнем.
Кристин извика:
— Тя не е просто една красива жена! Тя е… тя е различна! Тя носи нещастие. Да, такава е. Ще пострадаш, Патрик, моля те зарежи това. Да се махнем оттук.
Той войнствено вирна брадичката. Изглеждаше някак си много млад, когато предизвикателно изрече:
— Не ставай смешна, Кристин. И… и нека не се караме за това.
— Аз не искам да се караме.
— Дръж се тогава като разумно човешко същество. Хайде, да се връщаме в хотела.
Той стана. Настъпи кратко мълчание и после жена му също стана.
— Много добре… — каза тя.
В съседната вдлъбнатина, на другата пейка, седеше Еркюл Поаро. Той тъжно поклати глава.
Някои хора без колебание биха се отдръпнали по-далече, за да не стигне до ушите им чуждият разговор. Но не и Еркюл Поаро. Той нямаше такива скрупули.
— Освен това — както обясни по-късно на своя приятел Хейстингс — ставаше въпрос за убийство.
Хейстингс се вторачи в него:
— Но тогава убийството още не е било извършено.
Детективът въздъхна:
— Но вече ясно се очертаваше, mon cher6.
— Защо тогава ти не го предотврати?
А Еркюл Поаро каза с въздишка, както беше казал някога в Египет, че ако човек е решил да извърши убийство, не е лесно да го спреш. Той не се чувства виновен за случилото се. Според него е било неизбежно.
Трета глава