I.
Розамънд Данли и Кенет Маршъл седяха на ниските чимове върху скалите над Заливчето на чайките. То беше от източната страна на острова. Хората идваха понякога да се къпят тук сутрин, когато не искаха да бъдат обезпокоявани. Розамънд каза:
— Хубаво е да се махнеш от хората.
Маршъл измърмори едва чуто:
— М-м, да.
Той се обърна, вдишвайки аромата на ниската трева.
— Хубаво мирише. Помниш ли тревистите хълмове на Шипли?
— Горе-долу.
— Хубави бяха онези дни.
— Да.
— Не си се променила много, Розамънд.
— Не. Променила съм се. Страшно много съм се променила.
— Имаш голям успех и си богата, и всичко останало, но си същата някогашна Розамънд.
Тя прошепна:
— Де да бях.
— Това пък какво е?
— Нищо. Не е ли жалко, Кенет, че не можем да съхраним онази доброта и високите идеали, които сме имали на младини?
— Не си спомням твоят нрав да е бил някога особено добър, детето ми. За теб беше обичайно да побесняваш от гняв. Веднъж едва не ме удуши, когато се нахвърли върху мен в пристъп на ярост.
Розамънд се засмя.
— Спомняш ли си деня, когато взехме Тоби да ловим водни плъхове?
Прекараха няколко минути в спомени за минали лудории.
После настъпи кратко мълчание. Пръстите на Розамънд си играеха със закопчалката на чантата й. Най-накрая тя каза:
— Кенет?
— Ъ-хъ. — Отговорът му беше неясен. Той все още лежеше по очи върху тревата.
— Ако ти кажа нещо, което вероятно е нечувано нагло, никога ли вече няма да ми проговориш?
Той се обърна и седна.
— Не мисля — отвърна, — че някога бих сметнал думите ти, каквито и да са те, за нагли. Разбираш ли, ти си от нашите.
Тя кимна, показвайки, че приема всичко, което този израз носи в себе си. Прикри само удоволствието, което й достави.
— Кенет, защо не се разведеш с жена си?
Лицето му се промени. То се изопна — щастливото изражение се изпари. Той извади от джоба си лула и започна да я пълни.
Розамънд каза:
— Извини ме, че те оскърбих.
Той тихо възрази:
— Не си ме оскърбила.
— Е, тогава защо не го направиш?
— Ти не разбираш, момичето ми.
— Толкова ли много я обичаш?
— Не става въпрос за това. Виждаш ли, аз се ожених за нея.
— Зная. Но тя… тя има доста лоша слава.
Той се замисли върху това за миг, тъпчейки внимателно тютюна.
— Нима? Предполагам, че има.
— Би могъл да се разведеш с нея, Кен.
— Мое скъпо момиче, не бива да говориш такива неща. Това, че мъжете си изгубват ума по нея, съвсем не значи, че тя си изгубва ума по тях.
Розамънд преглътна възражението си. После посочи:
— Можеш да направиш така, че тя да поиска развод, ако това ти допада повече.
— Смея да кажа, че бих могъл.
— Ти трябва да го направиш, Кен, наистина мисля така. Помисли за детето.
— За Линда ли?
— Да, за Линда.
— Какво общо има Линда с тази работа?
— Арлин не е подходяща за дъщеря ти. Наистина не е. Линда, струва ми се, усеща нещата доста добре.
Кенет Маршъл допря кибритена клечка до лулата си. Между смукванията каза:
— Да… има нещо такова. Предполагам, че Арлин и Линда не са много подходящи една за друга. Тя не е добра компания за една девойка може би. Малко е обезпокоително.
Розамънд каза:
— Линда ми харесва — много. Има нещо… има нещо деликатно в нея.
Кенет обясни:
— Прилича на майка си. Приема нещата доста навътре, като Рут.
— Тогава не мислиш ли наистина, че трябва да се отървеш от Арлин?
— Като наглася развод?
— Да. Хората непрекъснато го правят.
Кенет Маршъл изрече с внезапна ярост:
— Да, и точно това нещо мразя.
— Мразиш? — Тя беше поразена.
— Да. Това отношение към живота, което съществува в днешно време. Ако се заловиш за нещо и то не ти хареса, измъкваш се по възможно най-бързия начин. По дяволите, трябва да съществува нещо като добросъвестност. Щом се ожениш за една жена и се ангажираш да се грижиш за нея, от теб зависи да го направиш. Задължението е твое. Ти си го поел. Писнало ми е от прибързани женитби и лесни разводи. Арлин е моя съпруга, това е всичко.
Розамънд се наведе напред и тихо заговори: