— Значи за теб е така? „Докато смъртта ни раздели“?
Кенет Маршъл кимна.
— Точно така.
Розамънд каза:
— Разбирам.
II.
Господин Хорас Блат, който се връщаше към залива Ледъркум по тясна, криволичеща алея, едва не прегази госпожа Редфън на един завой.
Когато тя плътно се прилепи до живия плет, господин Блат рязко спря колата, като яростно натисна спирачките.
— Здрасти, здрасти — весело поздрави той. Беше едър мъж с червено лице и рядка червеникава коса, обграждаща лъскаво плешиво петно.
Явната амбиция на Блат беше да бъде душата и сърцето на всяко място, където се намира. Хотелът „Веселия Роджър“ по неговото собствено мнение, изразено доста шумно, имаше нужда от развеселяване. Озадачаваше го начинът, по който хората сякаш се стопяваха и изчезваха, щом той се появеше на сцената.
— Едва не ви направих на сладко от малини, нали — жизнерадостно рече той.
Кристин Редфън отвърна:
— Да, точно така.
— Качвайте се — покани я.
— О, благодаря. Предпочитам да повървя.
— Глупости — възрази той. — Колата за какво е?
Отстъпвайки пред настойчивостта му, Кристин се качи.
Блат запали отново двигателя и попита:
— А защо се разхождате така сама? Не е хубаво, такова симпатично момиче като вас.
Кристин каза набързо:
— О! Аз обичам да съм сама.
Господин Блат я побутна силно с лакът, като в също време едва не блъсна колата в живия плет.
— Момичетата винаги казват така — рече. — Но всъщност не е така. Нали разбирате, „Веселия Роджър“ се нуждае от малко развеселяване. Нищо забавно няма. Няма живот в него. Разбира се, има голям брой смотаняци, отседнали тук. Да вземем например многото деца, а също и тези старомодни досадници. Ето например онзи стар англо-индийски досадник или атлетичния пастор, онези дърдорещи американци, а този чужденец с мустаците — много ме разсмиват тези негови мустаци. Бих казал, че е фризьор, или нещо подобно.
Кристин поклати глава:
— О, не, той е детектив.
Блат едва не блъсна колата отново в плета.
— Детектив? Да не искате да кажете, че е дегизиран?
Кристин се усмихна едва забележимо.
— О, не, това е истинската му външност. Той е Еркюл Поаро. Трябва да сте чували за него.
Блат каза:
— Не разбрах добре името му. О, да, чувал съм за него. Но мислех, че е починал. По дяволите, той трябва да е мъртъв. Какво търси тук на юг?
— Нищо не търси — просто е на почивка.
— Е, може и така да е. — На господин Блат много не му се вярваше. — Има малко просташки вид, нали?
— Ами — Кристин се поколеба, — може би е малко по-особен.
— Искам да кажа — поясни Блат, — какво им става в Скотланд Ярд? Трябва да взимат само англичани според мен.
Той стигна подножието на хълма и с триумфално натискане на клаксона вкара колата в гаража на хотела, който заради приливите бе разположен на сушата точно срещу острова.
III.
Линда Маршъл беше в малкото магазинче, което задоволяваше нуждите на посетителите в залива Ледъркум. Едната му стена беше отредена за рафтове, пълни с книги, които можеха да бъдат взимани под наем срещу сумата от два пенса. Най-новата от тях беше на десет години, някои бяха на двайсет, а други — още по-стари.
Линда колебливо взе от рафта първо една, а после друга и им хвърли по един поглед. Реши, че изобщо не би могла да чете „Четирите пера“ или „Обратно“. Извади малко томче, подвързано с кафява кожа.
Времето минаваше…
Линда стреснато напъха книгата обратно на рафта, когато Кристин Редфън попита:
— Какво четеш, Линда?
Момичето отвърна припряно:
— Нищо. Търся си книга.
Тя измъкна наслука „Сватбата на Уилям Аш“ и се приближи към касата, ровейки за два пенса.
Кристин се оплака:
— Господин Блат току-що ме докара у дома — след като преди това едва не ме прегази. Наистина чувствах, че не мога да вървя с него по целия път до острова, затова казах, че имам да купувам някои неща.
Линда отвърна:
— Той е ужасен, нали? Винаги изтъква колко е богат, а пък и с неговите неуместни шеги…
Кристин възкликна:
— Горкият! Човек наистина започва да го съжалява.