Събеседникът му рече:
— Струва ми се, че е малко късничко за това. Женен съм, както знаете.
— Зная, наистина. Съпругата ви е очарователна, изискана жена. Тя, струва ми се, много ви обича.
Патрик Редфън рязко отвърна:
— Аз я обичам.
— А-а — каза Еркюл Поаро, — приятно ми е да чуя това.
Патрик внезапно се смръщи.
— Слушайте, мосю Поаро, кажете какво имате предвид?
— Les femmes7. — Поаро се облегна назад и притвори очи. — Зная нещичко за тях. Те са способни да усложнят живота до непоносимост. А пък англичаните… те разиграват любовните си истории по неописуем начин. Ако за вас е било наложително да дойдете тук, мосю Редфън, защо, за Бога, сте довели и съпругата си?
Редфън каза разгневено:
— Не разбирам какво искате да кажете.
Еркюл Поаро спокойно отвърна:
— Чудесно разбирате. Не съм такъв глупак да споря с безумно влюбен мъж. Аз просто ви давам предупредителен знак.
— Слушайте, онази проклета скандалджийка госпожа Гарднър и оная стара мома Брюстър по цял ден си чешат езиците. Само защото една жена е с приятна външност, те се нахвърлят върху нея като лешояди.
Детективът стана и измърмори:
— Нима наистина сте толкова наивен?
Поклащайки глава, той напусна бара. Патрик Редфън разгневено го изпрати с поглед.
Отивайки към салона за хранене, Еркюл Поаро спря за малко в коридора. Вратите бяха разтворени и отвън полъхваше приятен въздух.
Дъждът бе спрял и мъглата се беше разнесла. Отново беше чудесна нощ.
Поаро откри госпожа Редфън седнала на любимото си място на скалната тераса. Той спря до нея и рече:
— Пейката е мокра. Не бива да седите тук, ще настинете.
— Не, няма. Пък и какво значение има?
— Хайде, хайде, не сте дете. Вие сте образована. Трябва да гледате на нещата разумно.
Тя студено отвърна:
— Мога да ви успокоя, че никога не настивам.
Поаро каза:
— Беше влажен ден. Духаше вятър, валя дъжд, навсякъде имаше мъгла, през която човек нищо не може да види. Eh bien8, а сега? Мъглата се вдигна, небето е ясно и там високо блестят звездите. Както и в живота, мадам.
С изпълнен с ярост глас Кристин попита:
— Знаете ли от какво тук най-много ми е писнало?
— От какво, мадам?
— От съжалението.
Тя изрече думата така, сякаш изплющя камшик.
И продължи:
— Мислите ли, че не разбирам? Че не виждам? През цялото време хората казват: „Горката госпожа Редфън — бедната, малка женичка.“ И във всеки случай не съм „женичка“, аз съм доста висока… Казват женичка, защото ме съжаляват. А аз не мога да понасям това!
Еркюл Поаро постла носната си кърпа върху пейката и седна. После замислено отбеляза:
— В това има нещо.
— Тази жена — започна Кристин и спря. Детективът мрачно рече:
— Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, мадам? Нещо абсолютно вярно, както звездите над нас. Всички Арлин Стюърт — или Арлин Маршъл — на този свят са без значение.
Кристин Редфън отсече:
— Глупости!
— Това е истината, уверявам ви. Тяхното царство е в момента и за момента. За да бъде от значение — действително и истински — една жена трябва да бъде добра или умна.
Кристин произнесе презрително:
— Мислите ли, че мъжете ги интересува добротата или ума?
— По принцип, да.
Жената рязко се изсмя.
— Не съм съгласна с вас.
Поаро каза:
— Вашият съпруг ви обича, мадам. Зная го.
— Няма как да знаете.
— О, да, да. Зная. Виждал съм го, когато ви гледа.
Тя внезапно се разплака и отпусна глава на услужливото рамо на Поаро.
— Не мога да го понеса… не мога да го понеса.
Той я потупа по ръката и каза успокояващо:
— Търпение, само търпение.
Тя се изправи, притисна кърпичката към очите си и промърмори:
— Всичко е наред. Сега съм по-добре. Оставете ме. Бих искала да съм сама.
Той се подчини и я остави на терасата, а самият той тръгна надолу към хотела по виещата се пътека.
Почти беше стигнал, когато чу тихи гласове. Свърна малко от пътеката. В храстите имаше празно място.
Видя Арлин Маршъл и Патрик Редфън. Чу мъжкия глас, трептящ от възбуда: