— Луд съм по теб… луд… ти ме подлуди… Харесваш ли ме поне малко… нали наистина ме харесваш?
Видя лицето на Арлин Маршъл — приличаше, — помисли си, на доволна котка. Това беше лице на животно, не на човек.
— Разбира се, Патрик, скъпи, обожавам те, знаеш го…
По изключение този път Еркюл Поаро се отказа да подслушва. Върна се на пътеката и продължи към хотела.
Към него внезапно се присъедини един мъж. Беше капитан Маршъл.
Маршъл промърмори:
— Изключителна нощ, нали? След този гаден ден. — Той погледна към небето. — Изглежда, утре ще имаме чудесно време.
Четвърта глава
I.
Утрото на двайсет и пети август беше сияйно и безоблачно. Такова утро можеше да съблазни дори един непоправим ленивец да стане рано.
Тази сутрин няколко души във „Веселия Роджър“ станаха рано.
Беше осем часът, когато Линда, седнала пред тоалетната си масичка, взе едно подвързано с кожа томче, остави го разтворено, а тя се вгледа в отражението си в огледалото.
Устните й бяха здраво стиснати, а очите й — присвити.
Тя произнесе съвсем тихо:
— Ще го направя…
Свали пижамата си и си сложи банския костюм. Отгоре си наметна хавлия, а на краката си нахлузи еспадрили с връзки.
Излезе от стаята си и тръгна по коридора. В края му имаше врата към балкона, която водеше към външно стълбище, водещо направо до скалите под хотела. Там имаше малка желязна стълбичка, здраво прикрепена към скалите със скоби и водеща надолу във водата, използвана от мнозина от гостите на хотела за едно топване в морето преди закуска, тъй като отнемаше по-малко време в сравнение с това, което беше необходимо, за да се слезе до централния плаж.
Линда срещна баща си, който се качваше. Той каза:
— Рано си станала. Отиваш да се изкъпеш ли?
Тя кимна.
Разминаха се.
Обаче, вместо да се спусне по скалите, Линда зави покрай хотела наляво, докато стигна до пътеката, водеща към шосето, свързващо хотела със сушата. Приливът беше настъпил и шосето беше под водата, но лодката, която превозваше гостите на хотела, беше завързана за малък кей. Човекът, който отговаряше за нея, в момента не беше там. Линда се качи, отвърза я и сама започна да гребе към брега.
Завърза лодката на брега, изкачи се по хълма покрай гаража на хотела и по-нататък, докато стигна до магазина.
Жената току-що беше свалила кепенците и премиташе пода. Изненада се, когато видя момичето.
— Подранили сте, госпожице.
Линда пъхна ръка в джоба на хавлията си и извади някакви пари.
II.
Кристин Редфън беше в стаята на Линда, когато момичето се върна.
— А, ето те и теб! — възкликна Кристин. — Не предполагах, че вече си станала.
Линда отвърна:
— Да, ходих да се къпя.
Забелязвайки пакета в ръката й, Кристин отбеляза изненадано:
— Днес пощата е дошла рано.
Линда се изчерви. С обичайната й нервна непохватност тя остави пакетът да се изплъзне от ръката й. Конецът се скъса и част от съдържанието се разсипа по пода.
Госпожа Редфън възкликна:
— Че за какво си купила тези свещи? — Но за успокоение на момичето тя не дочака отговор. Помагайки му да събере нещата от пода, продължи: — Дойдох да те попитам дали би дошла с мен до Залива на чайките тази сутрин. Искам да рисувам там.
Линда прие с готовност.
През последните няколко дни беше придружавала Кристин Редфън при нейните разходки за скициране. Жената беше съвсем посредствен художник, но вероятно в извинението, че рисува, тя намираше спасение за гордостта си, след като съпругът й сега прекарваше по-голяма част от времето си с Арлин Маршъл.
Линда Маршъл беше станала раздразнителна. Тя обичаше да бъде с Кристин Редфън, която, съсредоточена върху работата си, почти не говореше. Беше почти така хубаво, както и когато си сам, а по някакъв странен начин момичето копнееше за компания. Имаше една недоловима симпатия между двете, дължаща се вероятно на тяхната обща неприязън към един и същи човек.
Кристин каза:
— В дванайсет ще играя тенис, така че по-добре да тръгнем по-раничко. Десет и половина?
— Добре. Ще бъда готова. Ще се срещнем в салона.
III.
Докато излизаше от салона за хранене след късната закуска, Розамънд беше блъсната от Линда, която тичаше по стълбите.