— О! Извинете, госпожице Данли.
Розамънд каза:
— Прекрасна сутрин, нали? Човек трудно би повярвал след вчерашния ден.
— Зная. Ние с госпожа Редфън отиваме в Залива на чайките. Обещах й да се видим в десет и половина. Мислех, че съм закъсняла.
— Не, сега е само десет и двайсет и пет.
— О! Чудесно.
Беше леко задъхана и Розамънд я погледна с любопитство.
— Нали не си болна, Линда?
Очите на момичето блестяха, а бузите му пламтяха.
— О, не. Не съм болна.
Розамънд се усмихна:
— Такъв чудесен ден е, че и аз станах за закуска. Обикновено закусвам в леглото. Но днес слязох и мъжествено се изправих пред яйцата с бекон.
— Зная. След вчерашния ден е направо божествено. Заливът на чайките е приятен сутрин. Ще се намажа с плажно масло и ще почернея.
Розамънд отбеляза:
— Да, Заливът на чайките е приятен сутрин. И по-спокойно отколкото тук, на плажа.
Линда плахо я покани:
— Елате и вие.
Госпожица Данли отрицателно поклати глава.
— Не тази сутрин. Имам друга работа.
Кристин Редфън слезе по стълбите. Носеше плажен костюм със свободна и прекалено широка кройка, с дълги ръкави и широки крачоли. Беше ушит от зелена материя с жълти шарки. Розамънд беше готова да каже, че жълтото и зеленото бяха възможно най-неподходящите цветове за нейния леко анемичен тен. Тя винаги се дразнеше, когато хората се обличаха без вкус.
Помисли си: „Ако аз я обличах, скоро щях да накарам съпруга й да обърне внимание. Арлин, колкото и да е глупава, знае как да се облича. Това окаяно девойче прилича на спаружена маруля.“
Сдържа се и пожела:
— Приятно забавление. Аз отивам на Слънчевата тераса с една книжка.
IV.
Както обикновено Еркюл Поаро закуси с кафе и кифли в стаята си.
Красотата на утрото обаче го изкуши да излезе от хотела по-рано от обикновено. Часът беше десет, поне с половин час по-рано от обичайното му появяване, когато той слезе на плажа. Там беше само Арлин Маршъл.
Облечена в бялата си плажна рокля, със зелена китайска шапка на главата, тя се опитваше да избута във водата бяло дървено водно колело. Поаро галантно се притече на помощ, намокряйки белите си велурени обувки с този свой жест.
Тя му благодари.
Точно когато той се отдалечаваше от брега, тя го повика:
— Мосю Поаро?
Детективът скочи почти до водата.
— Мадам?
Арлин Маршъл каза:
— Направете нещо за мен, моля ви.
— Каквото кажете.
Тя му се усмихна и прошепна:
— Не казвайте на никого къде съм. — Погледът й стана умоляващ. — Всички ще тръгнат след мен, точно така. А аз искам поне веднъж да бъда сама.
Тя се отдалечи, загребвайки енергично.
Поаро се изкачи по стъпалата, като си мърмореше:
— Ah, ca, jamais9! В това, par exemple10, не вярвам!
Той се съмняваше, че Арлин Стюърт, нека я наречем с артистичното й име, поне веднъж през живота си е искала да бъде сама. За Еркюл Поаро, човек с богат житейски опит, беше ясно. Тя без съмнение имаше среща и детективът много добре знаеше с кого.
Или поне мислеше, че знае, но се оказа, че е сгрешил.
Защото точно когато колелото й зави при скалистия нос на залива и се скри от погледа, Патрик Редфън, следван от Кенет Маршъл, се зададе откъм хотела.
Маршъл кимна на Поаро:
— Добро утро, Поаро. Да сте виждали жена ми някъде наоколо?
Отговорът на белгиеца беше дипломатичен:
— Нима мадам е станала толкова рано?
Маршъл каза:
— Няма я в стаята й. — Той погледна небето. — Прекрасен ден. Ще вляза веднага да се изкъпя. Тази сутрин имам много да пиша.
Патрик Редфън, не толкова открито, оглеждаше плажа. Той седна близо до Поаро и се приготви да чака пристигането на изгората си.
Поаро попита:
— А мадам Редфън? И тя ли е станала рано?
Патрик рече:
— Кристин? О, тя отиде да рисува. Точно сега е много запалена по изкуството.
Говореше с нетърпелив тон, мисълта му явно бе някъде другаде. Колкото повече време минаваше, някак прекалено остро проявяваше нетърпението си. При всяка стъпка обръщаше нетърпеливо глава да види кой идва откъм хотела.