Детективът тъжно погледна белите си велурени обувки. Емили Брюстър отбеляза:
— Гребали сте обут, а, мосю Поаро?
Поаро измърмори:
— Уви! Постъпих необмислено.
Емили понижи гласа си:
— Къде е нашата прелъстителка тази сутрин? Закъснява.
Госпожа Гарднър, откъсвайки поглед от плетката си, за да разгледа Патрик Редфън, прошепна:
— Той е същински буреносен облак. О, Боже, наистина чувствам, че трябва да се съжалява за всичко това. Чудя се какво ли мисли капитан Маршъл. Той е такъв приятен, тих човек — типичен англичанин и съвсем непретенциозен. Човек наистина никога не знае какво мисли.
Патрик Редфън стана и започна да крачи напред-назад.
Госпожа Гарднър промърмори:
— Същински тигър.
Три чифта очи го наблюдаваха как крачи. Тези критични погледи изглежда го накараха да се почувства неудобно. Сега той изглеждаше още по-сърдит. Беше обзет от дива ярост.
В затишието до ушите им достигна слаб звън от сушата.
Емили Брюстър измърмори:
— Вятърът отново е от изток. Добър знак е да чуете как бие църковният часовник.
Никой не каза нищо повече до връщането на господин Гарднър с кълбо лъскава тъмновиолетова прежда.
— Защо се забави толкова, Одел?
— Извинявай, скъпа, но разбираш ли, тя изобщо не беше в бюрото ти. Намерих я в твоя гардероб на лавицата.
— Е, не е ли това странно? Бих могла да се закълна, че я поставих в това чекмедже на бюрото. Истинско щастие е, че не ми се е налагало да давам свидетелски показания пред съда. Ще се притесня до смърт, в случай че не си спомням нещо точно както трябва.
Съпругът й измърмори:
— Госпожа Гарднър е много добросъвестна.
V.
Около пет минути след това Патрик Редфън каза:
— Тази сутрин ще ходите да гребете както обикновено, нали, госпожице Брюстър? Имате ли нещо против да дойда с вас?
Тя отвърна с готовност:
— Прекрасно!
— Хайде да обиколим целия остров! — предложи той.
Емили Брюстър погледна часовника си.
— Ще имаме ли време? О, да, още няма единайсет и половина. Хайде, тогава да тръгваме.
Те се отдалечиха. Патрик Редфън се хвана пръв за греблата. Загребваше силно. Лодката се понесе напред. Емили Брюстър каза одобрително:
— Добре. Ще видим дали ще успеете да запазите това темпо.
Той я погледна и се разсмя. Настроението му се беше оправило.
— Сигурно ще имам мехури по дланите, докато се върна. — Той вдигна глава, отмятайки назад черната си коса: — Господи, великолепен ден! Нищо не може да се сравни с един истински ден в Англия.
Емили Брюстър го подкрепи:
— Англия и без друго не може да бъде надмината по мое мнение. Единственото място на този свят, където си заслужава да се живее.
— Напълно съм съгласен.
Те завиха покрай издадения нос на Залива на елфите и продължиха под скалите. Патрик Редфън погледна нагоре.
— Дали има някой на Слънчевата тераса сутрин? Да, има някакъв слънчобран. Кой ли е?
Емили Брюстър каза:
— Госпожица Данли, струва ми се. Тя има от тези японски джунджурии.
Гребяха покрай брега. Емили Брюстър каза:
— Трябваше да минем от другата страна. Оттук течението е срещу нас.
— Течението е много слабо. Плувал съм от тази страна и изобщо не съм го забелязал. Пък и не бихме могли да минем от другата страна, защото свързващият път няма да е под водата.
— Зависи от прилива, разбира се. Но непрекъснато се говори, че къпането край Залива на елфите е опасно, ако човек навлезе много навътре в морето.
Той продължаваше енергично да гребе. В същото време внимателно оглеждаше скалите. Емили Брюстър си помисли: „Той търси онази, жената на Маршъл. Ето защо искаше да дойде с мен. Тя не се появи тази сутрин и той се чуди какво е станало. Вероятно го е направила нарочно. Просто хитър ход — за да го разпали още повече.“