Заобиколиха издадения край на канарата в южната част на заливчето, наречено Залив на елфите. Това беше съвсем малко заливче с живописно разпръснати по плажната ивица скали. Гледаше почти на югозапад и стръмният скалист бряг беше доста надвесен над него. Беше любимо място за следобедни излети. Сутрин, когато слънцето не го огряваше, не беше особено предпочитано и там рядко имаше някой.
Сега обаче на брега имаше някаква фигура.
Замахът на Патрик Редфън поотслабна. Той подвикна с престорено нехаен тон:
— Здрасти, кой е там?
Емили Брюстър сухо рече:
— Сякаш е госпожа Маршъл.
Патрик Редфън като че ли се изненада от това предположение:
— Да, наистина.
После промени посоката, гребейки към брега. Спътничката му се възпротиви:
— Нали не искаме да спираме тук?
Патрик бързо каза:
— О, имаме много време.
Очите му срещнаха нейните — умоляващият му поглед като на упорито куче накара Емили Брюстър да замълчи. Тя си помисли: „Горкото момче, съвсем го е закъсал. Е, нищо не може да се направи. С времето ще му мине.“
Лодката бързо приближаваше брега.
Арлин Маршъл лежеше по корем върху чакъла с разперени ръце. Бялото водно колело беше изтеглено наблизо.
Нещо озадачи Емили Брюстър. Гледаше нещо съвсем познато, което само в едно отношение бе абсолютно ненормално. След минута-две осъзна какво беше това.
Позата на Арлин беше като на човек, който се пече на слънце. Тя много пъти беше лежала по този начин на плажа край хотела, бронзовото й тяло опънато, а зелената картонена шапка предпазваше главата и врата й.
Но в Залива на елфите нямаше слънце и още няколко часа нямаше да има. Сутрин надвисналите канари предпазваха плажа от слънчевите лъчи. Някакво смътно чувство на безпокойство обхвана Емили Брюстър.
Лодката спря. Патрик Редфън извика:
— Хей, Арлин!
И тогава предчувствието на Емили придоби ясни очертания. Защото жената не помръдна и не отговори.
Емили видя как лицето на Патрик се промени. Той скочи във водата и тя го последва. Извлякоха лодката на брега и се отправиха към мястото, където жената лежеше все така неподвижна и неотзивчива в подножието на канарите.
Патрик Редфън стигна пръв, но Емили Брюстър беше недалеч зад него.
Тя видя като насън бронзовите ръце и крака, бялата плажна рокля без гръб, червената къдрица, изплъзнала се изпод нефритенозелената шапка. Видя и нещо друго — странния, неестествен ъгъл на разперените ръце. В тази минута почувства, че тялото не е било сложено да легне, а е било хвърлено…
Чу гласа на Патрик. Той коленичи до неподвижното тяло… докосна дланта… ръката…
— Боже мой, тя е мъртва… — прошепна с ужас той. А след това повдигна леко шапката и възкликна: — О, Боже, била е удушена… убита!
VI.
Беше един от онези мигове, когато времето застива.
С някакво странно усещане за нереалност Емили Брюстър се чу да казва:
— Не трябва да пипаме нищо… Докато не дойде полицията.
Отговорът на Редфън дойде механично:
— Не… не… разбира се, че не трябва. — А после отчаяно прошепна: — Кой? Кой? Кой би могъл да стори това на Арлин. Не може… не може тя да е била убита. Не може да е вярно!
Емили поклати глава, без да знае какво точно да отговори.
Чу го как пое дълбоко дъх… долови яростта в гласа му, когато каза:
— О, Боже, само ако пипна това мръсно чудовище, което го е извършило!
Тръпки полазиха Емили Брюстър. Въображението й рисуваше дебнещ убиец зад някой от каменните блокове. Тогава се чу да изрича:
— Който и да го е направил, той едва ли е наоколо. Трябва да извикаме полицията. Може би — тя се поколеба — един от нас трябва да остане… с тялото.
Редфън каза:
— Аз ще остана.
Емили Брюстър изпусна лека въздишка на облекчение. Тя не беше от страхливите, но беше благодарна, че не й се налага да остане на този плаж сама, макар и да бе малко вероятно наоколо да се навърта вманиачен убиец.
— Добре. Ще отида колкото е възможно по-бързо — избъбри тя. — Ще отида с лодката. Не мога да понасям тази стълба. В залива Ледъркум има полицай.
Патрик Редфън механично промърмори:
— Да… да, както сметнете за най-добре.
Отдалечавайки се от брега с енергично гребане, Емили Брюстър видя как Патрик падна на земята до мъртвата жена и обхвана главата си с ръце. Имаше нещо така безнадеждно в позата му, че тя неволно почувства състрадание. Приличаше на куче, застанало на пост край мъртвия си господар. Въпреки всичко нейният здрав разум й говореше: „Най-доброто, което можеше да се случи за него и жена му… и за Маршъл и детето — но не мисля, че той вижда нещата така, горкичкият.“