Емили Брюстър беше жена, която винаги можеше да се справи с положението.
Пета глава
I.
Инспектор Колгейт стоеше недалеч от скалата и чакаше съдебният лекар да приключи с тялото на Арлин. Малко встрани стояха Патрик Редфън и Емили Брюстър.
Доктор Нийздън пъргаво се изправи и заключи:
— Удушена, и то от доста яки ръце. Не изглежда да е оказала голяма съпротива. Била е изненадана. Хм… да… противна работа.
Емили беше хвърлила един поглед и после бързо беше извърнала очи от лицето на мъртвата. Това ужасно, мораво, сгърчено лице.
Инспектор Колгейт попита:
— А по кое време е настъпила смъртта?
Нийздън каза раздразнено:
— Не мога да отговоря категорично, без да зная повече подробности за нея. Трябва да се вземат предвид много фактори. Да видим, сега е един без петнайсет. Колко беше часът, когато я намерихте?
Патрик Редфън, към когото беше насочен въпросът, отговори неопределено:
— Някъде преди дванайсет. Не зная точно.
Емили Брюстър се обади:
— Беше точно дванайсет без петнайсет, когато открихме, че е мъртва.
— Аха, а вие дойдохте тук с лодка. Колко беше часът, когато я видяхте да лежи тук?
Емили се замисли.
— Бих казала, че завихме покрай носа пет-шест минути преди това. — Тя се обърна към Редфън. — Съгласен ли сте?
Той промърмори:
— Да… да… горе-долу тогава, струва ми се.
Нийздън понижи глас и попита инспектора:
— Това съпругът ли е? О-о! Разбирам, грешката е моя. Помислих, че може да е той. Изглежда сломен. — Повиши официално глас. — Да кажем дванайсет без двайсет. Не може да е била убита много преди това. Да кажем единайсет, единайсет без четвърт като най-ранен възможен час.
Инспекторът затвори шумно бележника си.
— Благодаря. Това трябва доста да ни помогне. Силно ограничава престъплението във времето — по-малко от час.
Той се обърна към госпожица Брюстър:
— И така, мисля, че дотук всичко е ясно. Вие сте госпожица Емили Брюстър, а това е господин Патрик Редфън, и двамата сте отседнали в хотел „Веселия Роджър“. Идентифицирате тази жена също като гост на хотела — съпругата на капитан Маршъл?
Емили кимна в знак на съгласие.
— Тогава, струва ми се — каза инспектор Колгейт, — ще се отправим към хотела.
Той даде знак на един полицай.
— Хокс, остани тук и не пускай никого до заливчето. По-късно ще изпратя Филипс.
II.
— Честна дума! — рече полковник Уестън. — Каква изненада, че ви намирам тук!
Еркюл Поаро отвърна на поздрава на началника на полицейското управление и измърмори:
— О, да, много години изминаха след онзи случай в Сейнт Лу.
— Въпреки това не съм го забравил — каза Уестън. — Най-голямата изненада в живота ми. Онова, което не можах да преодолея обаче, е как ме надхитрихте за онова погребение. Страшно нетрадиционно, фантастично!
— Tout de meme, mon Colonel11 — попита Поаро, — но даде резултат, нали?
— Ъ-ъ, вероятно. Смея да твърдя, че щяхме да стигнем дотам и с по-традиционни методи.
— Възможно е — съгласи се дипломатично детективът.
— И ето ви тук при друго убийство — каза началникът на полицията. — Някакви идеи за него?
Поаро отговори:
— Нищо определено — но е интересно.
— Ще помогнете ли?
— Ако позволите.
— Скъпи приятелю, много съм доволен, че сте тук. Все още не зная достатъчно, за да реша дали е случай за Скотланд Ярд или не. На пръв поглед изглежда, че нашият убиец трябва да се търси в доста ограничен кръг. От друга страна, всички тези хора тук са непознати. За да научи нещо за тях и за мотивите им, човек трябва да отиде до Лондон.
— Да, така е — съгласи се Поаро.
— Най-напред трябва да открием кой последен е видял жертвата жива — рече Уестън. — Камериерката й е занесла закуската в девет. Момичето на информацията я е видяло да минава през фоайето и да излиза към десет.