— Ами подозирам, че аз съм човекът, когото търсите — поясни детективът.
— Видели сте я тази сутрин? В колко часа?
— В десет и пет. Помогнах й да потегли с водното си колело от плажа.
— И тя потегли с него?
— Да.
— Сама?
— Да.
— Видяхте ли в коя посока тръгна?
— Зави покрай онази издадена част вдясно.
— Това е към Залива на елфите, нали?
— Да.
— И часът тогава беше…
— Бих казал, че тя всъщност напусна плажа в десет и петнайсет.
Уестън обмисляше.
— Добре се вмества. Колко време смятате, че би отнело, за да стигне до Заливчето?
— Е, аз не съм специалист. Не се качвам в лодки, нито се излагам на произвола на съдбата на разни водни колела. Половин час може би?
— Така мисля и аз — каза полковникът. — Не е бързала, предполагам. Да, ако е пристигнала там в единайсет без петнайсет, отговаря.
— По кое време предполага вашият лекар, че е умряла?
— О, Нийздън не се ангажира. Той е предпазлив човек. Най-ранният възможен час, който определя, е единайсет без петнайсет.
Поаро кимна:
— Има още нещо, което трябва да спомена. Когато тръгваше, госпожа Маршъл ме помоли да не казвам, че съм я виждал.
Уестън се ококори.
— Хм, доста показателно, нали?
Детективът измърмори:
— Да. И аз така помислих.
Уестън подръпна мустака си:
— Вижте какво, Поаро. Вие сте човек с жизнен опит. Каква жена беше жертвата?
Лека усмивка се появи на устните на детектива, когато попита:
— Не сте ли дочули вече?
Началникът на полицията каза сухо:
— Зная какво говорят за нея жените. Това е естествено. Колко истина има в това? Имаше ли тя нещо с онзи приятел Редфън?
— Без съмнение, бих казал, да.
— Той е дошъл тук заради нея, а?
— Може да се предполага, че е така.
— А съпругът? Знаеше ли той за това? Как се чувстваше?
Поаро се замисли:
— Не е лесно да се разбере какво чувства или мисли капитан Маршъл. Той е човек, който не показва чувствата си.
Уестън троснато изрече:
— Но сигурно ги има, въпреки това.
Поаро кимна.
— О, да, сигурно ги има.
III.
Началникът на полицията беше извънредно тактичен с госпожа Касъл, както беше обичайно за него.
Жената беше собственичката на хотел „Веселия Роджър“. Беше над четирийсетте, с огромен бюст, доста буйна къносана коса и почти дразнещо изискан маниер на говорене.
Тя казваше:
— Такова нещо да се случи в моя хотел! Аз съм убедена, че той винаги е бил най-тихото местенце, което можете да си представите. Хората, които идват тук, са толкова приятни. Никакво хулиганство — ако разбирате какво имам предвид. Не е като големите хотели в Сейнт Лу.
— Точно така е, госпожо Касъл — обади се полковник Уестън. — Но нещастия се случват и в най-добре поддържаните… домакинства.
— Убедена съм, че инспектор Колгейт ще ме подкрепи. — Жената отправи умолителен поглед към инспектора, който седеше с изключително служебен вид. — Що се отнася до разпоредбите, аз съм особено взискателна. Не е имало никога никакви нередности.
— Така е, да — съгласи се Уестън. — Ние в никакъв случай не обвиняваме вас, госпожо Касъл.
— Но това така се отразява на заведението — каза тя. — Като си помисля за шумните тълпи зяпачи. На острова, разбира се, не се допускат други хора, освен гостите на хотела… но независимо от това те без съмнение ще дойдат и ще сочат от брега.
Тя потрепери.
Инспектор Колгейт видя възможност да насочи разговора към друг въпрос. Той попита:
— Във връзка с това, което току-що споменахте. Достъпът до острова. Как задържате хората настрани?
— Много съм взискателна за това.
— Да, но какви мерки взимате? Какво ги държи настрани? Лятно време тълпите почиващи се трупат навсякъде като мухи.
Жената отново леко повдигна рамене.
— Причината е в специалните автобуси за екскурзии. Веднъж видях осемнайсет паркирани по едно и също време край кея на залива Ледъркум. Осемнайсет!
— Точно така. По какъв начин ги спирате да не дойдат тук?