Маршъл кимна:
— Напълно разбирам, продължавайте.
— Госпожа Маршъл беше втората ви съпруга?
— Да.
— И бяхте женени от колко време?
— Малко повече от четири години.
— Името й, преди да се ожените?
— Хелън Стюърт. Артистичният й псевдоним беше Арлин Стюърт.
— Била е актриса?
— Участваше в шоупрограми и в музикални спектакли.
— Тя отказа ли се от сцената, след като се оженихте?
— Не. Продължи да играе. В действителност тя се оттегли едва преди около година и половина.
— Имаше ли някаква специална причина за оттеглянето й?
— Не — отвърна той. — Реши, че е изморена от всичко това.
— Не го направи… ъ-ъ… подчинявайки се на изрично ваше желание?
Маршъл повдигна вежди.
— О, не.
— И вие бяхте напълно съгласен тя да продължи да излиза на сцената след сватбата?
Съпругът на убитата се усмихна едва забележимо.
— Бих предпочел да се откаже — това, да. Но не го превърнах в проблем.
— И това не водеше до разпри помежду ви?
— Категорично не. Съпругата ми беше свободна да постъпва както й беше приятно.
— И… бракът ви беше щастлив?
Кенет Маршъл студено отговори:
— Напълно.
Полковник Уестън замълча за миг. После попита:
— Капитан Маршъл, имате ли някаква представа кой може да е убил жена ви?
Отговорът дойде без никакво колебание:
— Абсолютно никаква.
— Тя имаше ли врагове?
— Възможно е.
— А?
Другият бързо продължи:
— Не ме разбирайте погрешно, сър. Съпругата ми беше актриса. Беше също с много приятна външност. И двете неща предизвикваха ревност и завист. Имаше ядове с ролите, имаше съперничество от други жени — имаше доста, как да се изразя, определена завист, омраза, злонамереност и цялостна недоброжелателност. Но това не значи, че е имало някой, способен умишлено да я убие.
Еркюл Поаро за първи път проговори:
— Това, което наистина искате да кажете, мосю, е, че нейни врагове са били най-вече или изцяло само жени?
Кенет Маршъл погледна към него.
— Да — отговори. — Така е.
Началникът на полицията попита:
— Не знаете ли някой мъж да е имал основание за недоволство от нея?
— Не.
— Познавала ли е някого от хотела от преди?
— Мисля, че е срещнала господин Редфън на някакъв коктейл. Никой друг, доколкото зная.
Уестън замълча за малко. Изглежда обмисляше дали да продължи темата. После се отказа:
— Стигаме до тази сутрин. Кога за последен път видяхте жена си?
Маршъл се позабави, после отговори:
— Слизах за закуска, надзърнах…
— Извинете, отделни стаи ли имахте?
— Да.
— И в колко часа беше това?
— Трябва да е било около девет.
— Какво правеше тя?
— Отваряше писмата си.
— Каза ли нещо?
— Нищо особено. Само „Добро утро“… и че денят е чудесен… нещо такова.
— Как се държеше? Нещо необичайно?
— Не, съвършено нормално.
— Не изглеждаше ли възбудена или потисната, или някак си разтревожена?
— Определено не забелязах такова нещо.
Еркюл Поаро се намеси:
— Спомена ли изобщо нещо за съдържанието на писмата си?
Маршъл отново се усмихна:
— Доколкото си спомням, каза, че са сметки.
— Жена ви закуси в леглото?
— Да.
— Винаги ли правеше така?
— Неизменно.
— По кое време обикновено слизаше долу? — поинтересува се детективът.
— О, между десет и единайсет — обикновено към единайсет.
Поаро продължи:
— Ако слезеше точно в десет часа, това би било доста учудващо?
— Да. Не се случваше често да слиза толкова рано.
— Но тази сутрин е слязла. Защо според вас се е случило това, капитан Маршъл?
— Нямам представа. Може да е било заради времето — изключително хубав ден и прочие — отвърна Маршъл.
— Видяхте ли се с нея?
Съпругът се размърда на стола си.
— Погледнах в стаята й пак след закуска. Нямаше я. Бях малко изненадан.
— И тогава слязохте на плажа, и ме попитахте дали съм я виждал.