— Можете да попитате адвокатите. Но съм почти сигурен, че не е. Както ви казвах, смяташе, че носи нещастие.
Настъпи кратко мълчание, после Маршъл добави:
— Има ли още нещо?
Уестън поклати глава.
— Не мисля. А, Колгейт? Не. Още веднъж, капитан Маршъл, приемете моите съболезнования за вашата загуба.
Маршъл примигна и отсечено рече:
— О, благодаря.
И излезе.
V.
Тримата мъже се спогледаха. Уестън отбеляза:
— Костелив орех. Нищо не издава, нали? Как ти се вижда, Колгейт?
Инспекторът поклати глава.
— Трудно е да се каже. Той не е от онези, които всичко излагат на показ. Такива хора правят лошо впечатление на свидетелската скамейка и все пак е малко несправедливо за тях, наистина. Понякога и те са сломени като всички, но въпреки това не могат да го покажат. Подобно поведение накара съдебните заседатели да дадат присъда за виновност на Уолъс. Не свидетелските показания. Те просто не можеха да повярват, че човек може да изгуби жена си, а да говори за това и да се държи толкова хладнокръвно.
Уестън се обърна към детектива:
— Какво мислите, Поаро?
Той вдигна ръце.
— Какво може да каже човек? Той е заключеното ковчеже — затворен човек. Той е избрал ролята си. Нищо не е чул, нищо не е видял, нищо не знае.
— Имаме избор от мотиви — каза Колгейт. — От една страна, мотивът ревност, а и мотивът пари. Разбира се, тъй да се каже, съпругът е най-вероятният заподозрян. Човек естествено първо се сеща за него. Ако е знаел, че неговата жена флиртува с онзи другия…
Поаро го прекъсна:
— Мисля, че знаеше.
— Защо говорите така?
— Ето какво, приятелю. Снощи разговарях с госпожа Редфън на Слънчевата тераса. Спуснах се от там към хотела и по пътя видях онези двамата — госпожа Маршъл и Патрик Редфън. А след миг-два срещнах капитан Маршъл. Лицето му беше каменно. Не изразяваше нищо — ама съвсем нищо! Почти прекалено безизразно, ако ме разбирате. О! Той със сигурност знаеше.
Колгейт изсумтя, изпълнен със съмнение.
— Е, добре, щом мислите така…
— Убеден съм в това! Но дори и така да е, какво ни казва това? Какво е чувствал към жена си Кенет Маршъл?
Полковник Уестън каза:
— Приема смъртта й доста равнодушно.
Поаро недоволно поклати глава.
Инспектор Колгейт отбеляза:
— Понякога тези, тихите, вътрешно са най-буйни, така да се каже. Всичко е затворено като в бутилка. Той може лудо да я е обичал — и лудо да я е ревнувал. Но не е от тези, които ще го покажат.
Поаро бавно изрече:
— Да, това е възможно. Много интересен човек е този капитан Маршъл. Силно ме заинтересува. И алибито му също.
— Алиби, осигурено от пишеща машина — каза Уестън с отсечен, подобен на кучешки лай, смях. — Какво ще кажеш за това, Колгейт?
Колгейт свъси вежди:
— Ами какво да кажа, сър, допада ми това алиби. Не е прекалено добро, ако разбирате какво искам да кажа. То е… ами, то е естествено. Ако установим, че камериерката е била наблизо и наистина е чула пишещата машина, така де, на мен ми се струва, че всичко е наред и че ще трябва да търсим някъде другаде.
— Хм, къде да търсим? — поинтересува се Уестън.
VI.
Минута-две тримата мъже размишляваха по въпроса. Пръв заговори инспектор Колгейт. Той каза:
— С две думи, всичко се свежда до това — външен човек ли е бил, или гост на хотела? Не изключвам напълно обслужващия персонал, но и за миг дори не очаквам да открием, че някой от тях има пръст в тази работа. Не, или е гост на хотела, или е някой отвън, извън острова. Ето така трябва да гледаме на нещата. Най-напред — мотив. Има облаги. Единственият, който изглежда има някакви облаги от смъртта й, е съпругът. Какви други мотиви съществуват? На първо място — ревност. Струва ми се — така както аз го виждам — че ако изобщо съществува crime passionnel12 — (той се поклони на Поаро) това е точно такова.
Вдигайки поглед към тавана, Поаро промърмори:
— Има толкова много страсти.
Инспектор Колгейт продължи:
— Съпругът й не искаше дори да допусне, че тя е имала някакви врагове — истински врагове, искам да кажа, но аз и за миг не вярвам, че е така! Бих казал, че жена като нея би… ами би си създала доста опасни врагове… ъ-ъ, сър, какво ще кажете?