Уестън измърмори:
— Не предполагате ли, че просто е излязла сама?
Белгиецът поклати глава.
— Mon cher14, очевидно е, че никога не сте срещали убитата жена. Някога някой беше написал научен трактат за това какво различно въздействие би имал усамотеният живот върху Брюмел или върху човек като Нютон. Арлин Маршъл, скъпи ми приятелю, просто не би съществувала в уединение. Тя живееше единствено в светлината на мъжкото възхищение. Не, Арлин Маршъл отиде да се срещне с някого тази сутрин. Кой е бил този човек?
II.
Полковник Уестън въздъхна, поклати глава и каза:
— Е, можем да се впускаме в теории по-късно. А сега трябва да приключим с разпитите. Трябва да запишем черно на бяло кой къде е бил. Струва ми се, че би било добре сега да чуем момичето на Маршъл. Тя може да успее да ни каже нещо полезно.
Линда Маршъл сковано влезе в стаята, блъсвайки се в рамката на вратата. Дишаше тежко и зениците й бяха разширени. Приличаше на подплашено младо жребче. Полковник Уестън усети някакво съчувствие към нея. Той си помисли: „Горкото дете — в края на краищата тя е само едно дете. Доста голям шок трябва да е било това за нея.“
Изтегли един стол и каза с успокояващ глас:
— Много съжалявам, че ще трябва да ви подложим на всичко това, госпожице… Линда, нали така?
— Да, Линда — задъха се тя, нещо, което често се срещаше при момичетата в ученическа възраст. Ръцете й се отпуснаха безпомощно на масата — изразителни ръце, големи и зачервени, с издължени китки. Уестън си помисли: „Едно дете не трябва да бъде въвличано в неща от този род.“
Той каза успокояващо:
— Във всичко това няма нищо страшно. Просто искаме да ни кажете всичко, което знаете и което би могло да ни е от полза.
Момичето попита:
— Имате предвид Арлин?
— Да. Тази сутрин видяхте ли я изобщо?
Линда поклати глава.
— Не, Арлин винаги слиза късно. Закусва в леглото.
Еркюл Поаро попита:
— А вие, мадмоазел?
— О, аз ставам рано. Да закусваш в леглото е толкова тъпо.
Уестън рече:
— Бихте ли ни казали какво правихте тази сутрин?
— Ами, първо се изкъпах в морето, после закусих, а след това отидох с госпожа Редфън в Залива на чайките.
— В колко часа тръгнахте с госпожа Редфън? — попита Уестън.
— Тя каза, че ще ме чака в десет и половина във фоайето. Притеснявах се, че ще закъснея, но всичко беше наред. Тръгнахме в десет и двайсет и седем.
— И какво правихте в Залива на чайките? — поинтересува се Поаро.
— О-о, аз се намазах с плажно масло и се пекох, а госпожа Редфън рисуваше. После аз влязох в морето, а Кристин се върна в хотела, за да се преоблече за тениса.
Уестън запита:
— Спомняте ли си колко беше часът тогава?
— Когато госпожа Редфън се върна в хотела? Дванайсет без петнайсет.
— Сигурна сте за този час — дванайсет без петнайсет?
Отваряйки широко очи, момичето отвърна:
— О, да. Погледнах си часовника.
— Часовникът, който носите сега?
Линда погледна към китката си.
— Да.
Уестън каза:
— Нещо против да погледна?
Тя протегна ръката си. Той сравни часовника й със своя и с големия хотелски часовник на стената. Усмихна се.
— Точен до секунда. И след това влязохте в морето да се къпете?
— Да.
— И се върнахте в хотела — кога?
— Към един часа. И… и тогава… чух… за Арлин… — Гласът й се промени.
Полковник Уестън попита:
— Вие… разбирахте ли се добре с мащехата си?
Около минута тя го гледаше, без да отговори. После каза:
— О, да.
Поаро се заинтересува:
— Харесвахте ли я, мадмоазел?
Линда пак отвърна:
— О, да. — И добави: — Арлин беше доста мила.
Уестън подхвърли малко грубо:
— Не жестоката мащеха, а?
Линда поклати глава, без да се усмихне.
Уестън отбеляза:
— Това е добре. Това е добре. Понякога, нали знаете, има някои трудности в семействата… ревност… — така да се каже. Момичето и бащата са големи приятели и после, когато дойде новата съпруга, дъщерята се чувства малко изолирана и обидена. Вие не се чувствате така, а?